Часовникът е огромен. Отдавна е спрял. Вътре, върху циферблата му, се виждат пожълтели петна. Има умрели мухи. Черният метален кръг, с който е обшито стъклото, е изписан с цифри, едри и разкривени, сигурно е датата на производството. Цифрите не се четат, а числото на годината е просто драсканица.
Мъжът поглежда часовника и сверява времето с това, което показва мобилният му телефон. Прави крачка към чакалнята и после се връща.
След това решително влиза в сградата на гарата, тропа с кокалчетата на юмрука си върху стъклото на гишето, отвътре му отварят рязко, той пита нещо нервно. Отговарят му по същия начин – отривисто, заядливо, кратко.
Мъжът се опитва да повтори или да уточни въпроса си, но дебелото хромирано стъкло на гишето ядовито хлопва и той стои пред него с глупаво изражение и уста, която не желае да се затваря, защото няма команда за това.
Със същата отворена уста той излиза от сградата и зяпа часовника отвън с интерес и някаква тъга, сякаш наблюдава монумент на времето, гледа н ...