НАЧАЛОТО
В зениците на Илко небето се раздвои. В празното пространство избухна дим на кълба. Слънцето се скри гневно зад облак. Развилня се буря. Тя гонеше нещо вътре в него, кършеше, стенеше. Кръвта нахлу на вълни в гърдите, преля, но продължи да пъпли нагоре, подпали сърцето и замъгли съзнанието. Остана един яростен лъч, който го заслепяваше...
А, оня стои... стои като статуя, като неподвижен камък насреща му. Дори ехидната усмивка е застинала – изкривени устни, скули, вежди...
Илко нямаше време да мисли. Мисълта му, каквато беше налята с кръв, сама го накара да замахне със стиснатата в юмрук ръка. Бурята поде юмрука и го стовари със силата на лъвска лапа там, където бе изкривената вежда. Статуята се разклати неустойчиво на нозете си, вирна ръце за равновесие, но не можа да го запази и цопна в мръсната локва по гръб. Илко погледна отнесено. Яростният лъч в мисълта му бе изчезнал, а кръвта сякаш се прехвърли на челото на падналия. Струеше по болезнено смръщената вежда, обливаше косите ...