НАЧАЛОТО

В зениците на Илко небето се раздвои. В празното пространство избухна дим на кълба. Слънцето се скри гневно зад облак. Развилня се буря. Тя гонеше нещо вътре в него, кършеше, стенеше. Кръвта нахлу на вълни в гърдите, преля, но продължи да пъпли нагоре, подпали сърцето и замъгли съзнанието. Остана един яростен лъч, който го заслепяваше...

А, оня стои... стои като статуя, като неподвижен камък насреща му. Дори ехидната усмивка е застинала – изкривени устни, скули, вежди...

Илко нямаше време да мисли. Мисълта му, каквато беше налята с кръв, сама го накара да замахне със стиснатата в юмрук ръка. Бурята поде юмрука и го стовари със силата на лъвска лапа там, където бе изкривената вежда. Статуята се разклати неустойчиво на нозете си, вирна ръце за равновесие, но не можа да го запази и цопна в мръсната локва по гръб. Илко погледна отнесено. Яростният лъч в мисълта му бе изчезнал, а кръвта сякаш се прехвърли на челото на падналия. Струеше по болезнено смръщената вежда, обливаше косите и се смесваше с калната вода. Там се образуваше мътно петно, което нарастваше пред Илковия поглед. Колко време гледаше в това петно – секунда, минута, или повече – не знаеше, но чу говор. Яки мъжки ръце го хванаха и понесоха на някъде. Не се съпротивяваше. Бурята в него бе отминала. Всред тъмнината искреше само кървавото мътно петно. Огряно от незнайна светлина, то проблясваше ту с ярка, ту с вишнева червенина, уголемяваше се и намаляваше, клатушкаше се и белезникава пяна се разливаше около него, балончетата се стапяха в тъмнината. Всичко това приличаше на „Червен пулсар в земна орбита“.

-Илко, чуваш ли? Какво стана? Кой дявол те заведе там? Какво искаше от теб това леке? - Някой го разтърсваше. - Чуваш ли бе? Нищо ти няма. Защо стоиш и гледаш като теле?

Илко се надигна. Петното се възвиси в сивотата на небето и занемя като точка в пространството. Видя пред себе си Петър, неспокойните му, питащи очи. Мисълта му реагира и той можа да си представи сцената на събитието, което бе разтревожило всички. Между панелите се появи Йордан. Бършеше измитите си ръце и псуваше по адрес на някой, или на някои:

-Закараха го. Само дано не пукне тоя... Лично аз бих се радвал, но... - Не се доизказа. Обърна към лежащия намръщеното си лице. Не можеше да се разбере, кое преобладава в него, чувството на омраза, отвращение, примесени със съчувствие към приятеля. - Ти защо се захвана сам с него? Защо не ни изчака? Погледни си дарата! Можеше да те смаже. Не... Все пак, как успя да го наредиш така?

-Не зная! - Илко се изправи на треперещите си крака. - Може би затова, че той не е очаквал от мен... Може би... обидата и яростта... - Подпре глава на панела. Очите му се взираха възбудени, а погледът му се луташе между силуетите на двамата приятели. - О, Боже, какво направих? Но той си го заслужаваше! Разбирате ли ме? Заслужаваше го!

-Успокой се! Обясни ни най-после, какво се случи! Как попаднахте в това затънтено място? Защо излезе преди нас от събранието?

-Събранието... - Почти изсъска Илчо. Събранието е причината. Много кирливи ризи му изкарахме на показ. Помислил си е, че аз съм най-лесен. Започна да си разчиства сметките първо с мен. А, може би не това е била целта му. - Преглътна шумно. Голямата глътка въздух го задави. - Той, мамицата му, е искал да ме притисне и да му стана пионка ли, опора, защитник, или просто доносник... И аз не знам точно. Може би - всичко накуп. Събранието е виновно. Даде ни се право сами да си избираме началника. - Добро като начинание, но как се постига? Както всяка свобода и тая трябва да се извоюва. Казват, че трябва и може, но тук – на място е по-друго. Кой е съгласен да кажеш истината право в очите му, на всеослушание, още повече, когато е мошеник с власт и не би се замислил, не би попитал съвестта си, а направо ще развихри подлостта си, лицемерието, омразата...

На днешното събрание им бе предоставена за свободно обсъждане кандидатурата на Началника на бригадата. Беше същия, който вече пет години стоеше над тях и ги гледаше от високо. Беше си спечелил много противници. Насъбраната, премълчавана обида, искрените мотивирани и немотивирани мнения потекоха бързо. Всеки искаше да изкаже мнението си, сякаш се опасяваха, че това е моментно право и след миг ще му бъде отнето. Напразно беше старанието на ръководството да въдвори ред. То се отказа от защитата на кандидатурата, но искаше да доведе нещата до някакъв мирен край. Не успя. Развилнелите се духове не можеха да се успокоят. Сочеха престъпления, немарливост, принуждаване и още кой, каквото си спомняше. Никой, никого не слушаше. Управата си прибра дневниците и се промъкна покрай стените навън.

В суматохата Колев се бе смалил... Едър на ръст – сега той се запровира снишен между разгорещената тълпа. Очите му святкаха от зли намерения. Почти на изхода попадна на Илко, взря се в него, подмени злорадата си физиономия с подходяща, която изразяваше мъка и вътрешна трагичност.

-Илко, - хвана го за ръката. Трепереше. - ела да си поговорим!

Работникът нямаше време да се замисли. Последва началника си.

-Защо, защо бе, брате, защо се получи така? Толкова труд съм хвърлил по тази бригада, всички съм уважавал... Защо ми отвръщат с такава неблагодарност? Може и да съм сгрешил с нещо, но кой не греши?

Бяха преминали площадката пред сградата и завиха покрай подредените в редици панели.Илко не можа да проумее защо Колев избра точно него за тази мнима откровеност. Нямаше време да обмисля реакцията си и пое по посоката, която беше взело и събранието, само че с друг – поучителен тон. Дали смяташе да въздейства на съзнанието му? И за това не се замисли. Говореше това, което самият той мисли:

-Не се сърди, Тихомире! Вярно, че излезе много гръмко, но хората имат право и ти трябва да се замислиш над мнението им! Може да не си ни началник, но ти ще бъдеш в тая бригада и не е без значение как ще се живее в нея, както и за самата ни работа, така и за взаимоотношенията ни...

Илчо говореше, колкото може по-убедително и съсредоточен в подреждането на мнението си, не обръщаше внимание на подигравателната, злобна усмивка на лицето на Колев. Погледна го, чак когато чу гласа му:

-Ти нима мислиш, че аз ще остана сред вас, ако не съм ви началник? Това за мен е голяма обида, дори подигравка с достойнството ми и всичко, което съм направил за бригадата. Ти имаш влияние над работниците и аз се надявам, че можеш да ги убедиш да се откажат от мненията си, да кажат, че някой ги е подстрекавал и на следващото събрание да говорят в моя полза. До тогава и други влиятелни ще понатиснат и всичко ще дойде на мястото си.

Илчо се възмути. Погледна самонадеяния Колев право в очите и с ясната убеденост за правота, каза сравнително спокойно:

-Явно – нищо не си разбрал. Ти си си ти и нищо не може да те промени. Защо смяташ, че аз мога да извърша тази подлост?

-Защото си ми длъжник. - Поставих те на по-добра работа и повече печелиш.

-Нищо не ти дължа. Тази работа ми се полага по право, защото повиших квалификацията си и имам по-висок разряд, отговарящ на дейността ми.

-Какво са твоите разряди и квалификации без моето съгласие?

Колев се изсмя. Смехът му прозвуча глухо, стържещо, възбуждащо.

-Аз никога няма да направя компромис със съвестта си! Никога. За нищо на света.

Прекъсна го отново противния смях:

-Компромиси... Никога... Много си високопарен. Говориш образовано, но сигурно ще направиш компромис с голата си съвест, като ти кажа един друг факт, много важен за теб. - Замълча, за да се наслади на ефекта от думите си. Илчо го гледаше със замъглен поглед, в който вече напираше възбудената кръв. - Ако не направиш това, което аз ти казвам, още на другия ден всички ще разберат, колко пъти съм бил със сладката ти женичка, че ти не си никакъв мъж и тя е намерила при мен истинското – мъжкото. Тогава няма да ти изнесе, но ти сам си си виновен. Е, е, е, ?

Изкривената муцуна вече бледнееше пред погледа на работника. Пелена заслиза от мрачния хоризонт. Не чу въпроса на противника си. Юмрукът, който се стовари върху челото му, беше ясен и категоричен отговор. Тежката работническа ръка, подсилена с яростта не мислеше за последствията от това деяние.

-Все ми е едно, дали съм го убил! - Замислено завърши разказа си Илчо. - Заслужаваше си го!

-Правилно! - Изръмжа, подивял от чутото Петър. - Е...му майката! Не се кахъри!

-Тоя си е постлал достатъчно... - Йордан не можеше да си намери място. - Всички ще те защитим. Не си го убил – кучето неедно. Ще се срещнем пак на арената с него. Тогава ще се блъсне в още по-твърда стена. Никой и нищо не може да попречи на бригадата. Свърши времето, когато мълчахме.

Сирената на полицейската кола изсвири точно до тях и тя спря. От нея слязоха двама полицаи с белезници в ръце...

26 12 2017