НАЗНАЧЕНИЕ

Назначиха го за изпълнителен директор на една общинска трикотажна фирма и трябваше да даде спесимен пред банката и да открие нова разплащателна сметка по повод участие в обществена поръчка.

- Значи, настоявате да дойдете с мен, така ли? – попита той счетоводителката.

- Да, ако не възразявате, познавам служителите в банката, във фронт офиса са много вежливи – каза тя. – Ще стане по-бързо.

Новият директор я изгледа подозрително. „Фронт в офиса ли? Хм.” Счетоводителката не носеше очила, имаше стройно тяло и завидно хубава усмивка.

- Откъде се познавате със служителите в банката?

- От работата, нали знаете, с течение на времето...

- Нищо не знам – троснато отговори новият. – Но ще проуча това, няма да забравя.

„Ама че тъпанар”, усмихна се чаровно счетоводителката и подготви чантата си, за да го придружи.

В служебния автомобил не си говориха за нищо. Валеше дъжд, колата заобикаляше локвите, за да не напръска минувачите, но директорът повиши глас на шофьора:

- По-бързо карай, няма да пътуваме цял ден! Аз задачи гоня!

Всъщност беше гладен, наближаваше обяд. „Надут кретен!”, каза си водачът на автомобила, уверен, че ако новият директор подгони някоя задача, няма да я стигне никога.

Влязоха в банката, счетоводителката представи на служителката новия си шеф и каза:

- Ще приключим съвсем скоро, само попълнете спесимена.

- Къде се попълва? – намръщено попита той.

- Бланката попълнете.

- За първи път виждам такова нещо – измърмори. – Нямам никакво намерение да ви попълвам далаверите тука.

Хубавата жена млъкна, изчерви се и погледна виновно банковата касиерка.

- Аз ще я попълня – каза касиерката. – Само ми дайте личната си карта.

- В никакъв случай! – почти изкрещя директорът. – Аз от толкова години служба в службите знам много добре, че лична карта не са дава, а се взема! От мен да го знаете!

Изглежда много се ядоса, защото обърна гръб, извика шофьора и скочи в автомобила.

- Карай към ресторанта на околовръстното!

Беше ужасно гладен.

В ресторанта, който беше напълно пуст, го чакаше човек с тъмни очила, дебел и бузест, брадата му, прекалено прилежно обръсната, лъщеше и се сливаше с гушата.

- Поръчах виното, имат от нашето – рече и подаде ръка. – Как е, директоре? Свикваш ли?

- Днеска ми беше първият работен ден, от сутринта съм на крак, вече направих първите транзакции, обемът е голям, а натовареността – огромна – изговори набързо.  -Имам нужда от кратка почивка.

- Нали за това са обедите, бе човек! Може и да не е толкова кратка почивката, виното не обича бързите работи.

Сервитьорът донесе бутилката, увита в бяла кърпа, поднесе шампаниерата, разля по малко в чашите и се оттегли.

- Усещам нещата, от опита ми е, надушвам, че в това предприятие подмолно растат изключителни проблеми, особено в личния състав.

- Така ли? – рече дебелият и набърчи чело. – Ние си мислехме, че там само ще си клатиш краката и ще взимаш тлъстата заплата. Затова те изпратихме, един вид почивка, партийна награда за заслугите.

- Изобщо не е така. Още първия ден разкрих конспирация. Ще се наложи да ми дадете поне двама заместници подкрепление и един агент за наблюдение на счетоводителката, която изглежда работи за разузнаването на някоя друга партийна централа.

- Като радар си. Но защо мислиш така?

- Първото нещо, което поискаха, беше да ми видят личната карта.

- Айде стига, бе!

- Не се шегувам. Опитаха се да ми изиграят някакъв тъп банков номер, спесмен некъв, ала-бала, на тясно да ме притиснат, ама не се подадох. Сметката искали да ми видят...

- Така ли ти казаха?!

- Не точно така, използват техни си думи, но аз ги разкодирах. Няма енигми за мене, нали знаеш! Ще ви открием сметката, така рекоха, чунким за друго иде реч. Някаква си обществена поръчка получили, така подразбрах, затова щели да ми видят сметката. Хм. Така ли му викат сега, докъде стигнахме... Преди поръчаш някого, ама тихо, скришом, през двама-трима, никой да не разбере, криеш се и така нататък. А сега – обществено, братче, обществена поръчка, поръчват те публично! Чак не е за вярване! Ако решат да те светнат, търг ще направят, обява ще лепнат...

- Значи положението наистина е сериозно – потупа с мазната си ръка шишкото и махна към сервитьора: - Още една порция рулца от раци!

- Че и графологическа експертиза по едно време щяха да ми правят.

- Айде бе!

- Сериозно ти говоря, искаха да се подписвам и да си изписвам името собственоръчно. Като удариха на камък, отказаха се и се престориха, че можело и те да ми напишат името... Кой знае, може скришом и отпечатъци да са ми взели, нали ми завираха в ръцете по едно време някаква правоъгълна бланка, приличаше на биометрична.

Разговорът се задълбочи, обядът продължаваше и не се очертаваше да свърши скоро. Не бързаха.

Навън шофьорът пушеше, опрял гръб на автомобила. Ръмеше, но той не смееше да се скрие от дъжда, работата му беше свързана с колата.

- И тоя трябва да го уволня, намери ми друг шофьор – кимна злобно директорът.

- Не става ли, зле ли кара?

- Абе ти луд ли си, да не си забравил азбуката на професията? Първото нещо е да уволня шофьора и секретарката, после другото. Всичко по реда си. Знаеш ли как ме вози? По-бавно от костенурка кара, заобикаля локвите, като че ли в тях има мини. Нарочно го прави, така съм като подвижна мишена, всеки може да ме гръмне.

Рулцата пристигнаха, а с тях и нещо, скрито под голям метален похлупак. Миришеше на задушено.

- Добре – бузите се затресоха, гушата потрепера и този човек за миг заприлича на желе. – Ще ти намерим и шофьор.

Мръкваше вече, когато платиха и станаха от масата.   

- Между другото, с какво се занимава това предприятие? – попита на раздяла новият изпълнителен директор.

Дебелият го погледна, може би, иззад тъмните си очила, помисли, почеса се навсякъде по главата и отговори:

- Честно казано, и аз не зная. Не ме и интересува. Но ако си толкова любопитен, ще подпитам тук-там из службите и ще разбера.

- Не, благодаря ти. Това не е толкова важно.

Разделиха се. Дъждът беше спрял.