Глава XXX

Калина гледаше втренчено напред, хванала с две ръце чашата с кафе. Силвия се беше заела да избели кората на две зелени ябълки. Все още носеше розовата пижама на Лора. 

- Видя ли я тази сутрин. Едвам я накарах да си върже косата и да сложи малко гланц. Очите ѝ бяха подпухнали ужасно.

- Видях я за малко като излизаше от банята, а после вече беше тръгнала. 

- Казвам ти. Не изглеждаше добре момичето. Не мога да се побера в кожата си. Ще си имаме проблеми с този магнат. - физиономията ѝ се изкриви подигравателно.

- Лора е разумна. Може пък и да е за добро, че замина без нея, тя ще го преодолее. 

- О, не мисля, че ще е лесно, доста е оплела конците, а той много добре знае какво прави, нали говорихме вчера. Арогантно копеле ..., колкото и грубо да звуча. 

- Като гръм от ясно небе ми дойде тази заигравка на Лора. 

Силвия я погледна с доза съжаление. 

- Знам мила, знам през какво премина и това сега е капка в препълнената чаша. 

Калина прехапа устни, отново раната зейна.

- Е хайде, недей! За мен нещата имат развитие, както между впрочем очаквах. Станимир, нищо че ми е син, но знаеш моята позиция в случая, а и не мисля, че тази пикла с разклатена нервна система тя го натоварва неимоверно. Нещата там са приключили или вървят към финал. Повярвай ми! Днес към обяд имам среща с него. Ще усетя какво се случва там. 

Калина гледаше безмълвно, но със зачервени очи. 

- Все пак е само един мъж нали? И да те попитам аз. Явно го обичаш, но мислила ли си, ако все пак се върне при вас, ти би ли била същата с него. Пет години не са малко момичето ми. 

- Да! Ще бъда същата. - Калина изтри сълзите си и въздъхна шумно.

- Виж сега. Казах ти, че ще седнем да говорим и мисля, сега е много подходящ момент. - Силвия донесе две чаши със зелено смути като отпи от своята със задоволство. - Не е безразличен към теб, което е нормално след толкова години брак и две деца. Тези неща остават мила, помнят се. То се превръща в интуиция. Но, не бива да се бърка с любов.

Калина я гледаше умоляващо, не беше готова за тази присъда. Силвия я погали по ръката. 

- Искам едно нещо да осъзнаеш. Не искаш той да те съжалява нали? Е мила моя, с поведението си ти извикваш у него гузна съвест и съжаление, с това ли искаш да си го спечелиш обратно?

Калина продължаваше да мълчи. 

- Почти винаги, като имаш някакъв допир до него очите ти са разплакани. И това го натоварва, също както и онази анорексичка! Разбирам те, не си мисли, че те укорявам. Искам само да извадиш силата в теб. Знаеш, че мога да ти помогна за теб самата. Но въпросите около вашата емоционална обвързаност към днешна дата трябва да ги разрешите сами. 

Калина се сепна от звука на вайбър съобщение. Беше телефона на Силвия. 

- Извини ме за момент! 

Силвия излезе на терасата, а Калина заби поглед в чашата със зелена течност без да я докосне. Илюзиите, розовите ѝ очаквания ... трябваше да се изправи пред реалността. Тежеше ѝ дори да вдишва въздуха сутрин. Събуждаше се сама в леглото и нищо не я очакваше от деня, нито вечерта. Машинално се отдаваше на задълженията си в светлите часове, а после кротко очакваше всичко да утихне в мрак. От време на време нещо се случваше, около децата най-вече, но тя се опитваше да се справи без да влага и грам от изчерпаните си до краен предел емоции.

- Хайде! каза Силвия като допи своето смути. - Изпий това, аз влизам в банята. След малко отиваме пред гардероба ти!

Калина стоеше като закована. Каква само енергия и позитивизъм лъхаше от тази жена. Крайна нейна противоположност. Беше вече на години, но по-нищо не личеше тонусът ѝ да е пострадал. Напротив, светлинни години над нейния собствен. 

- Прави рокли, сиво, каре, най-много тъмно синьо. Калина това тук крещи "стерилно"! Господи, кога успя да се обезличиш така? Чакай, аз не предполагах, че нещата са толкова зле! Аз дори за днес незнам какво да облечеш! Да не говорим, че всичко ти е станало широко. Колко е часа? Ще трябва да купим някои неща, после ще ти изпратя подходящи от ателието. А това тук ще иде за благотворителност, не  ти трябва даже да знаеш къде. Ух нямаме време сега. Сложи тази рокля с ципа и сакото, лесно ще е да ги събличаш, отиваме на пазар. Имаме час и половина, хайде!

Личеше си, че Силвия има окото на професионалист. На Калина щяха да са и необходими няколко часа и пак щеше да е несигурна в избора си. 

- Довечера сложи тази рокля на ситните точки с токчетата в беж, отгоре може кремавото болеро, и Калина, моля те - грим! Ще видиш как ще се усмихнеш. Отивам към Станимир. После ще взема Лори от училище.

- Добре, но за довечера, не знаех?

- Да, ще измисля нещо. Ти само се погрижи за себе си другото остави на мен. Ако можеш отдели време следобяд за фризьор и масаж, направи нещо момиче, оживи се! Наумила съм си трите да излезем по женски! 

***

Плочите върху тротоара бяха изкривени, на места съвсем почупени, липсваха цели участъци.

- Отвратително! - Силвия тръсна главата си и настъпи  недоизгорелия фас с подметката на лачените си боти. 

После погледна часовника си. Минаваше 12:00 ч. Как само ненавиждаше неточността. Към нея  подтичвайки се приближи млада жена, не повече от 30-годишна. 

-  Г-жо Ъхъмммм, г-жа ...

- Арнаудова, хайде няма нужда, чак пък толкова. 

- Здравейте аз съм Вероника Спасова, чухме се с вас вчера преди обяд.

- Разбира се! Хайде ако искате да пристъпим към... Младата жена съвсем се сконфузи и притисна папката със защипани листа към гърдите си.

- Обърнах се към вашата агенция защото по стечение на обстоятелствата работих с колегите ви във Варна и останах с добри впечатления от управителя ви, както и от услугата. Да влизаме, ако искате. 

Вероника едвам поддържаше уплашената усмивка на лицето си. Осъзнаваше, че клиентката ѝ никак не е случайна.

- Да, разбира се госпожо. След вас!

Силвия избута с ръка старата желязна порта и двете се озоваха в малък двор. Учудващо много зеленина за центъра на столицата, но и доста занемарена. 

- Ето, сами виждате какво се случва, когато човек оставя друг да стопанисва имотите му. Имаше наематели до преди месец. Твърде жалко. 

Силвия се покачи няколко стъпала и протегна ръка, за да отключи. Младата брокерка стоеше няколко крачки назад и изглежда се опитваше всячески да овладее обзелото я притеснение. Тотално неподходящи за целта високите ѝ токчета едва уцелваха равна повърхност. 

- Ето, готово. 

Отвътре лъхна миризма на застоял въздух!

- Слава богу, не мирише на мухъл. - изтърси Вероника без много да мисли. - от около три месеца се занимавам с имоти в този район и това тук ми изглежда обнадеждаващо.

Видимо раздразнена от тези вещи реплики Силвия се обърна. 

- Не е ли по-добре да огледате първо?

- Да, разбира се. 

След около петнадесет минути двете вече бяха седнали на кухненската маса и брокерката попълваше в анкетен лист параметрите на имота. 

- Искам купувач. Опитайте да го рекламирате качествено. Синът ми е професионален фотограф, ще получите снимки на имейла си още днес, чакам го да дойде след като приключим с вас.

- Добре г-жо Арнаудова. Само не обсъдихме цената. Знаете нашата комисионна...

- Да, разбира се, комисионната ви! Ще дойде и този момент надявам се. Цената ще ви дам допълнително. Очаквам оценка на имота и ще реша каква ще бъде продажната цена. 

- Попитах ви защото..., имам купувач! - Вероника гледаше към достолепната дама с едно трудно за описване изражение - смесица от превъзбуда и нелепа увереност.

- Интересно действате вие брокерите, не може да ви се отрече. Купувач преди да съм ви обявила цената, твърде самоуверено бих казала. Ами ако искам милион и тогава ли ще сте така уверена? Хайде ще очаквам от вас новини идните дни. 

- Да госпожо, имам клиент, на когото от месеци търсим имот с подобни характеристики, не е рестриктирал бюджета си.

- Ще ме прощавате, но не е професионално да се коментират по такъв начин клиентите ви. Беше ми приятно, доскоро. - Силвия подаде ръката си с небрежен жест след което врътна брадичката си и остави брокерката да си тръгне безмълвна. 

***

- Ха, ето те и теб! Добре изглеждаш! - тя гледаше сина си с най-милото изражение на което бе способна. 

- Здравей мамо. Благодаря ти. - преди да ѝ отвърне със същия комплимент тя махна с ръка и го прекъсна:

- Незная, мисля че ти споменах. Искам да я продам вече. Нищо не ме свързва с тази къща освен купища проблеми. Никога не е значела нищо за мен, знаеш много добре. За леля ти Дороти вероятно щеше да бъде болезнено да се раздели с нея, но аз нямам такива сантименти. Надявам се да ми прости там горе. - тя разсеяно вдигна ръка към тавана. - Какво ще кажеш?

- Винаги си гледала на нея като на тежест, не като възможност, дори не се зарадва като я наследи.

- Прав си, незнам защо, но това място ме подтиска, дори не си спомням нищо, когато са ме водили като дете, нито една случка, представяш ли си? 

- Щом си го решила трябва да действаме! Няма какво повече да му мислим. Свърза ли се с брокерска къща?

- Да, не я ли срещна брокерката, преди минути си тръгна? 

- Не мисля! Е, и как мина?

- Пълна трагедия, тези хора си подритват хляба, ако ме питаш мен. Тотално неадекватна беше, че и купувач изтърси имала била! Както и да е, ще видим как ще потръгне продажбата. Адвокатът ми изпрати документите миналата седмица, а утре очаквам и оценката на имота. Но ще ми трябва твоята помощ. Няма как да присъствам на огледите, а да дам ключовете на онази безумна агенция просто не си го представям.

- Добре, аз ще се ангажирам, не се притеснявай, графикът ми е доста разреден напоследък.

Тя го погледна изпитателно. 

- Ще поговорим и за това. Но нека да не е тук. Просто тази обстановка ме смазва. Искаш ли да започнеш със снимките аз ще изляза отпред да взема въздух?

Станимир ѝ се усмихна и започна да изважда техниката си от чантата, която беше оставил на един стар стол. 

 - То чудеса от храброст не можем да постигнем тук, но поне ще я представим в приличен вид.

- Можеше да я използваш като смразяващ декор за някои от сесиите си. - Силвия се смееше през гръб надолу по стълбите. Излезе отпред и се подпря на едно старо дърво. 

Беше ѝ хрумнала една идея и трябваше да провери. 

- "Дам, точно това ще свърши работа. Трябва да стопим ледовете" - измърмори под носа си. 

Двамата със Станимир седнаха в едно заведение наблизо на ул. "Любен Каравелов". 

- Ето, ще сложа малко филтри и може би ще осветя, да не изглежда толкова мрачна. 

- Здрава е, че е стара е ясно, но не е съборетина, ше си заслужи парите. Направи максималното, оттам нататък ще се намери кой да я пожелае. - Силвия вече разглеждаше менюто и снимките не ѝ представляваха интерес. 

- Ето ти визитката на онази засукана брокерка, да ѝ изпратиш снимките.

- Засукана ли, нали каза, че е безпомощна?

- То едното не пречи на другото, ако не си го разбрал досега! - каза Силвия без дори да го погледне. 

Станимир замечтано въртеше между пръстите си бялата визитка.

- Така, аз си избрах, ще поръчваме ли? Не остана много време, а довечера няма да се видим с теб, така че искам да обсъдим сега още нещо. 

Станимир вдигна очите си от менюто. По тона ѝ безпогрешно предвиди посоката на разговора и машинално погледна встрани. 

- За мен топла салата с печен патладжан и гъби, и минерална вода, ако обичате.

- Аз ще хапна омлет с маслини. Това е благодаря. 

Силвия изчака сервитьорът да се отдалечи.

- Умишлено избягвам темата, знаеш много добре какво е мнението ми. Почти не сме го говорили, ако трябва да съм точна, през тези пет години. Сега, обаче искам да ме погледнеш в очите и да приключим с недомлъвките. 

Станимир се изпъна назад, сякаш да отложи този момент, който очевидно нямаше как да избегне. 

- Знаеш, никога не съм била особено възхитена от Калина. Разминава се с моите представи, прекалено скромна е, но Станимире тя е чудесна жена. Добре знам колко влюбени бяхте, децата ви са прекрасни. Имаше дом и разбиране, бяхте хубаво семейство. 

Станимир стоеше все така замислен над думите ѝ.

- И сега, като тръпката ти с онази девойка поизстина? Какво очакваш сега? 

- Не мога да върна времето назад. Просто не мога.

- Не казвам, че си сгрешил, това ти сам си определяш. Не върви някак си аз да давам съвети за стабилна връзка. Обаче има много наранени в тази ситуация, включително и ти, да не кажа всички. Не е малко време, прекъснати са отношенията ви, никога няма да могат да се възстановят напълно, мъча се да го обясня това и на Калина. Не искам да гледам как нещата се объркват още повече. Затова ми кажи в прав текст какво се случва? Сподели ми, знаеш, че ще те разбера, най-малкото ще ти олекне. 

- Избягвам да мисля за това. Опитах се да оставя нещата да се развият от самосебе си. На моменти не издържам.

Силвия почти не го чу. Изражението му казваше достатъчно. 

- Добре, разбрах те. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен. Имам само едно нещо, което да ти кажа. Бъди сигурен, че каквото и да направиш или дори нищо да не направиш, ако нещата са тръгнали натам не можеш са ги спреш. Не се поддавай на манипулации, така или иначе ти си поел отговорностите си, не бягаш. Но искам да помислиш за себе си сега. Семейството ти, ти вече си го изгубил в нормалният му вид. Независимо дали се самообвиняваш или не, ситуацията вече е различна и трябва да я приемеш. Най-доброто, което можеш да направиш в момента е да се абстрахираш от тези две болезнени за теб точки, и ако е необходимо да сложиш край на едната, колкото и да ти е трудно. Дистанцирай се, виж новата реалност и ролите на близките ти хора в нея. - Тя се притегна и хвана нежно ръката му. - Аз искам да ти помогна. Затова продавам тази къща. Ще купя апартамент, хубав и голям. Искам да започнеш живота си от този момент нататък, без да се чувстваш обременен от миналото си. Нали момчето ми? - гласът ѝ трепереше. Станимир не си спомняше откога не беше виждал майка си така разчувствана.

- Благодаря ти мамо! 

***

- Калина побързай, ще закъснеем! - Силвия запали двигателя на опела. - Лора, моля те виж дали откриваш билетите в чантата ми. Смених я, да не съм ги оставила в другата.

- Мамо, страхотна си! Днес ли я купихте?

Калина даже се смути от този жест на внимание.

Силвия ѝ смигна одобрително.

- Дръжте се момичета, подготвила съм ви изненади. Лори, намери ли ги скъпа?

- Бабо..., "Петдесет нюанса по-тъмно" това ли ще гледаме?

- Точно по темата, не мислите ли?