Елизабет искрено се надяваше, че стаята, в която влезе, е нейната, защото колкото и да се опитваше да сдържи сълзите си, вече нищо не виждаше от тях. Затвори вратата и опря гръб на нея, а познатият грак на Франк я поздрави. Беше кацнал на перваза. На перваза на отворения прозорец, от който трябваше да скочи. Вместо това обядва, яде десерт и накрая дори се опита да получи утеха от коняря.
– Дори да се самоубия не ме бива – изхълца. Гарванът изграчи ядосано и размаха криле, сякаш я разбираше и й се караше да не говори глупости. – Не разбираш. Онзи мъж никога повече няма да хапне нещо сладко. Няма да яде дори лоша храна. Заради мен!
Защото Елизабет беше сянка и колкото и да се молеше на Боговете, колкото и да се опитваше да го предотврати, смъртта винаги я следваше и винаги щеше да я следва. Не можеше да направи нищо както трябва, дори и да се стараеше. Беше чудовище. Отвратително, гадно чудовище.
Казра не го знаеше. Беше видял, че младо момиче се кани да сложи край на живота си и се беше ...