Елизабет искрено се надяваше, че стаята, в която влезе, е нейната, защото колкото и да се опитваше да сдържи сълзите си, вече нищо не виждаше от тях. Затвори вратата и опря гръб на нея, а познатият грак на Франк я поздрави. Беше кацнал на перваза. На перваза на отворения прозорец, от който трябваше да скочи. Вместо това обядва, яде десерт и накрая дори се опита да получи утеха от коняря.
– Дори да се самоубия не ме бива – изхълца. Гарванът изграчи ядосано и размаха криле, сякаш я разбираше и й се караше да не говори глупости. – Не разбираш. Онзи мъж никога повече няма да хапне нещо сладко. Няма да яде дори лоша храна. Заради мен!
Защото Елизабет беше сянка и колкото и да се молеше на Боговете, колкото и да се опитваше да го предотврати, смъртта винаги я следваше и винаги щеше да я следва. Не можеше да направи нищо както трябва, дори и да се стараеше. Беше чудовище. Отвратително, гадно чудовище.
Казра не го знаеше. Беше видял, че младо момиче се кани да сложи край на живота си и се беше намесил. А тя се беше възползвала от добрината му. Колко по-ниско можеше да падне?
Оттласна се от вратата и завлачи крака към леглото. Беше толкова уморена. Не физически – почти не забелязваше физическото изтощение. Беше уморена да се чувства по този начин. Не искаше вече да търпи тази тежест в гърдите си. Искаше всичко най-накрая просто да… спре. Искаше тя да спре.
Щеше да открие как. Следващия път щеше да го направи както трябва. Дотогава обаче не искаше да е тук. Не искаше да слуша повече гневното грачене на Франк, нито гласовете на хората отвън. Не искаше да усеща топлината на слънцето или аромата на подправките из въздуха.
Покри очите си с ръка. Образът на мъжа, когото уби, веднага изникна пред нея толкова ясен, сякаш все още се намираха на улицата. Капки кръв блестяха като рубини навсякъде, още лепнеше по ръцете й. Елизабет си наложи да остане там. Наложи си да не отвръща поглед и да не отваря очи. Наложи си да не бяга, колкото и да искаше.
„Как така ще се самоубиваш?”
Чу гласа му някак отдалеч, а когато вдигна поглед от трупа, изведнъж се озова в познатия кръг светлина. Силуетът стоеше право срещу нея както обикновено, но за разлика от всеки друг път, сега гласът му потрепваше и припукваше странно.
– Защо да не го направя? – попита го уморено.
Той присви очи насреща й и дори изръмжа тихо.
„Как така защо?” – процеди, преди да й се развика: – „И защо не говори с мен? От дни се опитвам да говоря с теб! Питам те добре ли си! Питам те как да ти помогна! Опитвам се да разбера какво ти е и защо не се храниш, за да ти помогна някак, а ти какво правиш? Мълчиш, свиваш се, мижиш и не ми обръщаш никакво внимание!” – силуетът явно й беше прекалено ядосан, защото освен да вика и очите му да искрят в бяло, беше започнал да обикаля нервно в кръг около нея: – „Дори застанах на глава, за да те накарам да ме забележиш! За една усмивка! А ти какво правиш? Опитваш се да се самоубиеш! Защо, Елизабет?”
Тя го зяпаше с отворена уста. Не само че й викаше и я наричаше с нейното име, ами и очертанията му се бяха размили и от тялото му се издигаха тънки струйки мастилен дим. Лизи понечи да каже нещо, но той явно изобщо не беше приключил:
„Опитвам се да ти помогна! Опитвам се да те заведа на сигурно място! Искам да си добре, а ти какво правиш? Хвърляш се на първата възможност да ти откъснат главата! Кой отива на битка без да знае как да се бие? С голи ръце! Срещу някой два пъти по-висок и три пъти по-тежък мъж! Кой, Елизабет? И защо, когато беше разсеян, вместо да избягаш, се хвърли обратно върху него?” – силуета спря пред нея и се вгледа в очите й: – „И след като оцеля, какво правиш? Скачаш през прозореца!”
Лизи беше прекалено шокирана дори за да се опита да се отдръпне.
– Ядосан ли си ми? – попита смаяно.
„Да!” – изръмжа насреща й: – „Защото за по-малко от ден щеше да умреш два пъти, и то защото някой повече няма да може да яде десерти и храна!”
– Ти си фантом, не разбираш… – Елизабет спря. Погледна го. Погледна го много внимателно и тихо попита: – Откъде знаеш всичко това? Откъде знаеш за мъжа и за прозореца?
„Видях те.” – отговори й. – „И видях как се опитваш да хвърлиш живота си на вятъра. Защо го правиш, шейа?”
Вече не й викаше, макар пушека да продължаваше да се вие от него. Всъщност даже й звучеше леко притеснен. Елизабет обаче не се интересуваше. Беше осъзнала нещо.
Откакто започна да сънува тези сънища, имаше една-единствена нова константа в живота й. Гарванът. Той беше на рамото й, когато с Финиан отидоха да се изправят срещу мъжа. Пак той беше в стаята, когато тя отвори прозореца, за да скочи. Той беше кацнал на възглавницата до главата й и я гледаше втренчено след всеки сън.
Как не бе навързала нещата по-рано?
– Ти си Франк.
Погледът на сянката се закова в нея. Елизабет беше сигурна, че вече е измислил половин дузина обяснения, с които да се измъкне и тя не бе сигурна дали ще се остави да повярва, или ще го обвини в лъжа. Силуетът обаче, малко изнервено и припряно, реши да й каже истината:
„Той е част от мен. Но не това е важното. Важното е да разбереш, че не може просто да умреш. Не ти ли се живее, шейа? Поне малко?”
Не това било важното? Не това било важното? Оказа се, че за нея е достатъчно важно, за да забрави напълно страха си от него и да го халоса в лицето. Юмрукът й се заби директно в устата му. Острите му зъби разрязаха кокалчетата й и кръвта й потече лепкава по пръстите й. Силуетът – Франк, мътните да го вземат – гледаше като… е, като ударен по главата.
– Ти отвратителен, долен лъжец! – извика му. – Франк беше единственото, което имах, а сега се оказа, че през цялото това време си бил ти?! Рискувах живота си за проклетия гарван!
„Не съм те лъгал за нищо, шейа.” – отговори й силуетът, преди да огледа ръката й. Не каза нищо относно удара, нито се дръпна назад, за да излезе от обсега й. – „А и с гарвана също те спасих няколко пъти. Това нищо ли не значи?”
– Заври си манипулациите отзад! – озъби му се. – Омръзна ми всички да се опитвате да ме манипулирате! Спасил си ме, за да ме предадеш на онзи, за когото работиш!
„В началото – да.” – отговори й: – „Но после продължих, защото искам да дойдеш при мен.”
Каза го толкова искрено, че преди може би даже щеше да й стане смешно колко наивно звучи. Не като чудовището, което беше, а като някое малко дете. Сега обаче Елизабет взе крачката, която ги делеше, пресегна се и сграбчи зъбатата му мутра с ръка, така че да го гледа в очите. Неговите се разшириха от изненада – вероятно от дързостта й да го пипа.
– Слушай ме много добре – каза му. Ако можеше, сега от нейното тяло щеше да се вие черен пушек. – Никога няма да дойда при теб – никога! Тези глупави сънища приключват днес и, Боговете са ми свидетели, ако видя онова пиле само още веднъж, ще му оскубя перата едно по едно и ще си ги забода на шапката!
„Ти нямаш шапка, шейа.” – изтъкна й силуетът.
– Ще си купя!
„Нямаш и пари.”
– Защо държиш да ме ядосваш още?!
„Не държа.” – увери я, но не се дръпна, за да се освободи от ръката й, ами просто стоеше, леко наведен и я гледаше в очите. – „Не искам да те ядосвам, шейа, наистина.”
Елизабет усети как сълзите защипаха очите й, но упорито се държеше за гнева си.
– Тогава защо не ми каза? – попита го.
„Защото не мога.” – отговори й. – „Трябваше сама да се сетиш, ако искаше да знаеш.” – силуета сякаш се поколеба, преди да попита: – „Искаше ли да не беше научила?”
Тя поклати глава. От самото начало бе знаела, че Франк не е нормален гарван. Проблемът не беше, че силуетът е птицата. Пусна лицето му и се отдръпна.
– Франк беше единственото, което ми беше останало. – повтори и потърка очите си, за да изтрие сълзите, преди да са потекли. – Беше мой. Загубих всичко останало, но имах една глупава птица. А всъщност и това не съм имала. – погледна го и въпреки усилията, празнината, която се отвори в гърдите й, я задави: – Не мога повече. Не мога.
Силуетът се пресегна към нея, но нещо в изражението й го накара да отпусне ръка обратно до тялото си.
„Но той е твой, шейа.” – опита се да й обясни. – „Гарванът е с теб, за да те пазя до колкото мога и да те предупредя, ако нещо те заплашва. За да може да спиш спокойно.”
– Да спя спокойно? – повтори Лизи и размаха ръце, за да посочи кръга от светлина. – Не съм спала спокойно от месеци, защото някакъв фантом е обсебен от мен и първо ме измъчваше, а сега ме иска „за приятел“. Дори не знаеш какво е приятел! Приятелите не постъпват така! Приятелите не мамят приятелите си!
„Опитвам се да се науча.” – призна й силуетът, преди да я попита: – „Значи не искаш повече да идваш тук?”
Влудяваше я, че тя едва се сдържа да не заплаче, а той звучеше толкова спокоен и незаинтересован от онова, което му казва. Сякаш изобщо не схващаше колко сериозно и как боли всичко това.
– На мястото, където разни неща са ме разкъсвали жива ли? Не, не искам повече да идвам тук. Не искам да виждам теб или това място отново!
„Добре, няма да го виждаш повече, шейа.”
Елизабет се изненада от усещането за загуба, когато той се съгласи толкова лесно. Да не би да се превръщаше в една от онези, за които беше чела? Жертви на тормоз и отвличане, които започват да харесват мъчителите си? Тогава обаче си даде сметка, че той се беше съгласил да не й показва повече мястото. Нищо не бе споменал за себе си.
– А теб?
„Ако си сигурна, че не искаш да ме виждаш, тогава няма да ме виждаш повече, шейа.”
Тя го погледна недоверчиво.
– Просто така?
„Просто така, шейа.” – потвърди й, но сякаш рамената му малко увиснаха надолу: – „Щом не искаш повече да ме виждаш, ще почакам отново да поискаш да ме видиш.”
Как мастилено черен силует, излязъл направо от най-страшните кошмари, успяваше да изглежда нещастен – Лизи не знаеше. Част от нея всъщност искаше да му каже, че не е необходимо, но тя я игнорира. Той беше фантом, който не разбираше основни неща за хората, приятелството или каквото и да е. Това, че я гледаше объркано и безпомощно всеки път, щом тя покажеше някаква емоция, и че се опитваше да разбере, не променяше нищо.
– Добре тогава – каза му.
Той я изгледа отново, сякаш щеше да й се примоли да размисли и точно когато Елизабет си помисли, че наистина ще го стори, погледът му някак се промени. Беше странно как можеше да го разпознае, понеже очите му представляваха две светещи в бяло дупки на фона на всепоглъщащата тъмнина, която изграждаше тялото му, но тя просто знаеше, че от съществото, което бе нещастно, че няма да я вижда, сега не беше останало нищо.
„Но ти няма повече да се опитваш да се самоубиваш, Елизабет.” – гласът му беше станал твърд и той дори се пресегна и я хвана за ръката: – „И определено няма да се биеш с неща, които не знаеш как да победиш. Особено с много по-огромни мъже от теб. Обещай.”
Лизи се опита да си дръпне ръката, но той не я пускаше и продължаваше да я пронизва с поглед, очаквайки отговора й.
– Не ти дължа нищо! – викна му ядосано. – Пусни ме!
„Ще обещаеш. Ще обещаеш, шейа, освен ако не искаш да посетя майка ти, баща ти и всеки, на когото някога си държала и да ги поканя тук, за да проверим колко време ще им отнеме да се пречупят тотално.”
Страхът я жегна, но Елизабет отново се вкопчи в гнева и му изръмжа. Проклет лъжец! Искаше да го убие! Кръвта й закипя в отговор, сякаш само беше чакала повод да изври от разранените й кокалчета, готова да приеме каквато форма поиска от нея. Момичето сви пръсти в юмрук и замахна, забивайки стърчащото червено острие в лицето му. Мастиленият мрак, съвсем солиден само до преди минути, когато го стискаше, сега се разтвори настрани като дим, издухан от невидим вятър.
„Не можеш да ми направиш нищо, шейа, не и тук. Ако искаш да ме нараниш, ще трябва да ме намериш извън съня.“ – информира я без капка присмех. – „Но аз мога да нараня теб. Мога да нараня всеки, когото повикам тук. И ще го направя.“ – при това черните изпарения се събраха, формирайки лицето му почти напълно. Остана единствено празното пространство около кървавото й острие. Устата му се изкриви в зъбата, жестока усмивка: – „Когато морите разкъсват майка ти, да те поканя ли да гледаш?“
Тя извика от безсилието, което я давеше, и замахна отново, целейки се отново в главата, в тялото му, в ръцете. Всеки път той просто се разтваряше около острието й, само за да се събере отново в мига, в който го отдръпне, за да удари другаде.
„Обещай ми, шейа! Обещай ми или от умовете на близките ти няма да остане нищо!“
Мразеше го! Толкова много го мразеше! Нямаше право да прави това! Нямаше никакво право да я изнудва по този начин!
– Добре! – извика. – Обещавам!
При това силуетът й се усмихна, показвайки острите си зъби, но не пусна ръката й:
„Ето. Не беше толкова трудно, нали?“
– Върви по дяволите! – изръмжа му.
Той я задържа така още няколко мига, след което тя отвори очи в леглото си в странноприемницата. Гарванът отново беше кацнал до главата й.
Елизабет изръмжа, хвана възглавницата си и я заразмахва срещу него, докато не успя да го изгони навън. Затвори с прозореца с трясък и обърна гръб на проклетата птица, игнорирайки граченето й.
Можете да намерите още от историята на Лизи тук:
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
© Лесли Todos los derechos reservados