НЕГОДЕН НЕЩАСТНИК

     Подраних днеска. Не мога винаги да зная кога ще дойде влакът на метрото. Имам цели петнайсет минути до началото на работния ден. Какво да правя в офиса? Там всички са доволни. Само аз не съм. Нормално, имам най-много стаж, най-стар съм и затова е естествено да бъда най-накрая в таблицата на възнагражденията.

     - Обаче не се оплаквам! – Това го казах на себе си. Добре ми е. Още съм жив и май съм здрав по някакъв начин.

     Я да се поразходя малко. Колко много хора! Всичките са интересни. Ето тази например, с чаршафа, който е облякла, тя е сложила нещо в чантата си – то й тежи, но го носи отвержено. Мисля, че си носи снощният сън. Те, сънищата, най-много тежат. И аз съм с куфар. Да го набутам съня, ако заспя около обед, аз така правя най-често, за смях на младежите. Сън е животът, годините са сънотворно лекарство.

     Нямам много пари, а не върви да запям по хората. Не че е невъзпитано. Сега това е модерно – всички живеем в сънища, в чужди животи надничаме. Защото нищо не се случва. Нали ги виждате новините – те съобщават случки, не събития, не и реалност.

     Та и аз да избягам реших. Петнайсет минути са много време. На фона на моите петдесет години.

     - Кафе и кроасан! – така казах на мълчаливата девойка в заведението. Имаше промоция. Двете са за левче. Тъкмо ще спестя за обяд, сандвичът в куфара ще го изям довечера. Нали съм изпълнителен директор.

     Ние, изпълнителните директори, имаме подписи. Общо взето, друго нямаме. А, и образование! Ама то не се харчи напоследък, продукцията нарасна.

     Чудесно е кафето.

     - Благодаря! – казах с усмивка на отчаяната, смръдлива и гнусна жена, която го донесе. Тя нямаше двайсет, на тази възраст е добре да изглеждаш така. Като мене. Добре е да свиква отрано.

     Има и вестник. Безплатен. Поогледах се. Никого няма. Значи не е за тоалетната. Разгърнах го. Днешен. Очилата са в офиса, обаче различавам буквите. Премиерът е бил на посещение. Добре. Похищение. Не е добре. Премиерът не е бил на похищение, а на панахида... Отваря се някаква улица, шахта имало в нея. Нищо не му разбирам. На всяка страница пише нещо за някакъв премиер. Този вестник е от днес, погледнах му датата. Оказа се вярна. Понеже е рано, затова само никой не го е използвал; такива бяха вестниците преди трийсет години. След час ще е в тоалетната, но сега... още е рано. Кроасанът идва.

     - Благодаря още веднъж! – Тази така ме изгледа, че щях да повърна кафето върху снимката на премиера.

     - Прочетохте ли го? – попита ме ядосано. Беше ужасна. Аз никога не съм намирал нещо ужасно в жените. Миришеше на алкохол.

     - Не, аз само разглеждам. А и очилата...

     - Вие сте негодник!

     Така ми каза. И взе вестника. "Работническо дело" или там, както се казваше. Преди беше червено заглавието, сега е в синьо, но датата е вярна.

     Всеки негодник обича кроасан и топло кафе. Похапнах, пийнах и ми стана хубаво. Минаха тези петнайсет минути. Много ми се сториха. Отвън някакви едри мъже се биеха за паркомясто. Единият имаше нож. Но аз съм изпълнителен директор, не бива да закъснявам с подписа си. За друго не ставам.

     Влизам в офиса. Той е десетметрова сграда, най-отпреде седи на рецепцията мома без възраст, но е силно опечена, от солариум или може би от мечти. Тя ме мрази, аз нея – също. Така се разбираме. В тази сграда има много фирми, всичките - печени.

   - Добро утро! – казвам нещастно. Няма как да го кажа иначе. Тя е красива. До нея стои охранител, с основно образование – пише го на челото, но е добре облечен и дори няма четиридесет. Грижливо обръснат и зле сресан – понеже е с гола глава, нали така е модерно. Вероятно се готви за президент.   Или за дръжка на щемпел.

     Никой не отговори на поздрава ми. Само чух подир мен, някой го каза:

     - Нещастник! Негоден нещастник! – И после смях.

     Натиснах копчето. Асансьорът ще дойде. И ще тръгна нагоре.