Навън се бе стъмнило отдавна. През прозореца се виждаше притихналият град, потънал в своя сън. Полунощ отдавна мина и светлините, които до преди час виждах през прозорците на сградите, бяга загасени. Стъклата бяха започнали да се заскрежават и зимният студ се канеше да рисува върху тях, като че са платно на велик художник. Хапливият вятър вилнееше по празните улици и блъскаше по вратите на хората, за да им напомни присъствието си.

Светлината в стаята ми бе приглушена. Имаше само няколко запалени ароматни свещи, които разнасяха мириса на ябълка и канела из целия апартамент. Огънят в камината отдавна бе заспал, но наоколо все още се разхождаше топъл въздух. Отворих бутилката с отлежало червено вино, което отдавна имах на рафта в кухнята. Беше ми подарък, който пазих от толкова дълго време. Но не виждах смисъл от него, ако не му се насладя във вечер като тази. Налях си в една чаша и седнах върху пухкавия килим на пода.

Той се настани срещу мен. Погледна ме безмълвно. Искаше да запали цигара, но знаеше, че в апартамента не се пуши. Можеше да излезе на терасата, но беше прекалено студено да го прави само заради една цигара. Реши да остане на мястото си. Отпих глътка от виното и усетих как вкусът му гали небцето ми и се спуска като еликсир по гърлото ми. Улавях плодови нотки, които погалиха сетивата ми.

Вгледах се в него. В очите му. Очите на хората са езерото, в което душата им се оглежда. Просто някой трябва да забележи отражението ѝ. А тази душа отсреща ми се струваше толкова непозната, чужда. Познавах този човек откакто се помня, но сякаш отдавна не се бях вглеждал в него. Изглеждаше различен от последния път, когато го бях видял. Дори външно се бе променил. Имаше торбички от недоспиване под очите и сенки, които ги затъмняваха. Леки бръчици бяха започнали да се появяват по лицето му и го караха да изглежда по-голям, отколкото бе всъщност. Устните се бяха свили така, сякаш се опитваха да задържат цялата болка скрита зад тях да не излезе навън. Изпитах вина. Дори за миг се засрамих, че досега не бях забелязвал тези неща. Усещах, че той има нуждата да говори. Трябваше да оплеви тръните, които стягаха сърцето му и караха очите му да са толкова пълни със сълзи.

Отпих още една глътка от виното, подготвяйки се за този разговор, който си дадох сметка, че от много дълго време съм отлагал. После го подканих да започне.

- Какво ти се е случило? - попитах аз с тих глас, който едва успя да пропука тишината в стаята. - Досега никога не си изглеждал по този начин.

- Аз изглеждам така от много дълго време. Просто ти не беше забелязал.

Нещо сви гърлото ми. Може би беше прав. Напоследък бях толкова вглъбен в това, което върших, че забравях да обръщам повече внимание на всичко и всички край себе си. Колко ли още неща се бяха променили пред очите ми, без да го осъзная?

- Но кога се случи това? - успях да отроня аз. - Сякаш животът толкова те е въртял в своята центрофуга, че те е омачкал като стара дреха.

- Малко ли неща се случиха? - За миг направи пауза той, в която си пое дъх и преглътна. - Всичко се променя до неузнаваемост в света. Когато детството приключи, птичето отлита от гнездото. Трябва да устои на бурите, да избяга от нападенията, да се скрие от бракониерите, ако иска да оцелее. Нима след всичко това, то би било същото, като птичето в началото на своя път? Знаеш, че не...

Та това се случи и с мен. Просто никой, дори и ти не виждаше това. Но всички хора са такива. Не те обвинявам. Всеки гледа пътя пред себе си и забравя, че може да вижда също и с периферията си.

- Съжалявам... - сведох поглед. Той докосна брадичката ми и ме накара да вдигна глава. Усмихна ми се. С болна усмивка, зад която чувах викове за помощ, отчаян вопъл.

Исках да го изслушам. Дори аз самият изпитах тази нужда да чуя всичко, което имаше да ми разказва. Така товарът от гърдите му щеше да олекне, а аз щях да се почувствам по-добре, знаейки, че съм му помогнал да излее цялата мъка, наляла се в душата му.

- Бих искал да върна времето назад – каза ми той. - Липсват ми онези години на безгрижно детство, когато прекарвах цял ден в игри и пакости. Дори училището ми липсва с всички уроци, които тогава ми се струваха толкова трудни и скучни. Липсва ми времето, в което всяка вечер сядахме край масата с родителите ми да се храним, а след това с целувка ме слагаха в леглото да спя.

Сега се чувствам толкова изгубен...

Светът ми не е същия. Чувствам се като сърна, пусната в гората. Около мен е пълно с хищници и капани от ловци. Трябва все да бягам, да се оглеждам предпазливо, да не се доверявам на вълци в овчи кожи. Трябва да се боря за своето оцеляване. Макар да знам, че един ден ще се изтощя от всичко това и ще бъда разкъсан от някой звяр.

Понякога се чувствам толкова уморен от живота. Усещам в себе си тежестта на всички умрели мечти, чиито трупове ме следват всеки ден. Напомнят ми за това какъв съм бил някога, какво съм искал, за какво съм се борил. И какъв не успях да стана... От това ме боли най-много! Всичко, което си представях, че ще се случи с живота ми, се оказа просто една илюзия. Мечта. Несбъдната мечта, която оплаквам и до днес. Младежкият ми дух, обагрен с ентусиазъм, с позитивни мисли и решителност, бе прекършен като топола от коварна буря. Счупи се на две.

Често пъти си мисля, че някъде дълбоко в мен все още е останало парченце от човека, който бях преди. Отварял съм всички врати, търсейки го. Но или е скрито много добре, или няма такова останало в мен... В мигове на отчаяние си спомням с кървящо сърце за силата, която съм имал преди. Бях като рицар, който с меч в ръка бе готов да убие всеки дракон, изпречил се на пътя му, да срази всеки враг, който иска да го сломи и да покори царството на собствените му мечти. И се питам - кога точно престанах да бъда такъв? Кога рицарят бе сразен на бойното поле и честта му бе отнета?

Но аз пак имам мечти. Все още има нещо, което да поддържа едва доловимия пламък, запален в мен. Опитвам се да го пазя като най-ценното си съкровище, за да не угасне. В противен случай животът ми съвсем би загубил смисъл. И дори да продължавам да дишам, ще бъда вече мъртъв. Но тези мечти са съвсем различни от преди. Спрях да вярвам в чудесата, които ще променят света. Вече мечтите ми са прости, някак безвкусни. Като болнична храна, която ти се струва отвратителна, защото преди това си се хранил в едни от най-добрите ресторанти с вкусни ястия. Но все пак трябва да си благодарен, че не си останал гладен. А аз не съм... Не съм благодарен. Не съм доволен. Защото празнината в мен не се запълва с подаянията, които ми се дават и с които съм принуден да се примиря.

Не разбирам как може една и съща планета, един и същи свят, да има две лица? Да! Преди виждах всичко по начин, който караше цветовете край мен да са тъй ярки и наситени. Ароматите бяха силни и галиха обонянието ми като балсам. По улиците чувах само птичи песни, слънцето ме поздравяваше, а понякога дъждът се закачаше с мен. Сега всичко е сиво. Няма цветове. Няма песни. Мъгла е покрила цялата земя. Страданието се разнася като чума сред хората и изяжда душите им като паразит. Най-лошото е, че на тях им харесва и не правят нищо, за да променят положението си.

Страхувам се, че и аз се превръщам в един от тях.

Често пъти си мисля, че полудявам. Има моменти, в които загубвам представа за минало, настояще и бъдеще. Вкопчвам се в някои от спомените си, търсейки утеха в тях и преставам да живея в сегашния миг. Ставам безразличен към всичко, случващо се днес, в тази минута. Дори ми е все едно дали ще ме убие някой автомобил, докато пресичам улицата, или мостът под краката ми ще се срути и ще падна в реката да се удавя. Не искам да знам какво ме чака утре, защото си мисля, че няма да е нищо хубаво. А не бива. Тогава пак си връщам разума и си казвам, че трябва да се взема в ръце, защото всичко ще се промени. С търпение се постига всичко. И най-гъстата и стара гора, някога е била просто семе, от което се е родило дърво, после второ, трето и т.н. Опитвам се да мисля за това, че ако искам да се извися към слънцето като високо дърво с голяма корона, трябва да имам търпението да израстна.

Бях сигурен, че всичко ще се промени, когато светът ми се изпълни с любов. Все пак това е най-великата от всички сили, която е съзидание и разрушение едновременно. И се случи. Срещнах човек, който ме дари с усмивка, заши парчетата на моето сърце и го накара отново да затупти. Съживи ме от прахта. Но аз пак започнах да се чувствам неудовлетворен. Човекът до мен ме караше да изпитвам радост, да изживявам истински мигове на екстаз, но аз исках да бъда някой и за света. Не само за един човек.

Исках да се реализирам, да постигна нещо, с което да оставя своето завещание след смъртта си. И пак се изправих пред онази бетонна стена, която отново пропука същността ми и ме разби на парчета. Трябваше да приема, че не съм създаден за никакви велики дела. Нямах крила и не можех да полетя. Беше време да осъзная, че само пеперудите претърпяват онази метаморфоза, в която от грозна лазеща ниско гъсеница, накрая се превръща в красиво създание, носещо се ефирно във въздуха като цвете. Почувствах се като намазан с масло от живота, който после ме е сдъвкал и изплюл, показвайки ми отново къде е моето място.

Гледах го безмълвен. И той вече бе замълчал. Очите му бяха пълни със сълзи, които искаха да потекат като поточета и да измият натъженото му лице. Но се опитваше да ги удържи. Вече бе преминал през толкова много, че знаеше как да не заплаче, когато душата му е свита на кълбо и агонизира от болка вътре в него. Самият той се бе превърнал в една бетонна стена, криеща зад себе си всички чувства, сълзи и задавен смях, които понякога искаха толкова силно да преминат от другата страна, но той не им позволяваше.

Не се сдържах. Скрих лицето в дланите си и заплаках. Оставих сълзите ми да се леят като извор. Преминаваха през пръстите ми и се стичаха по дланите. Усещах соленият им вкус по устните си. Не можех да си поема дъх, задавях се с болката в гърлото. След малко отместих ръцете си от лицето. Отново погледнах пред себе си. И пак го видях. Стоеше там и ме гледаше. Моят образ в огледалото не спираше да ме наблюдава и да плаче заедно с мен. Но зад зачервените от плач очи, зад влажното лице и трептяща брадичка, усещах сладък привкус. Някаква лекота започваше да се настанява в душата ми, която бе като слънчев лъч, пропукващ леда над замръзнало езеро. Беше някакво малко удовлетворение, носещо ми миг на радост. Бях разговарял със себе си, както никога досега. Бях си отделил малко време, в което да изкарам на светло всички демони, криещи се в тъмните сенки на душата ми. Позволих си да опозная себе си, копнежите, тревогите. И осъзнах, че никога повече няма да бъда същият като преди.