- Глупости – изруга на глас Михаил – като не върви, не върви! Къде се забих в дебрите на ирационалното?!

   Беше обезсърчен, но въпреки това записа старателно файла на разказа, по който работеше не без мъка през последните часове, и едва след това изключи компютъра си. Погледна часовника си, време беше за срещата с Рая. Точно тя бе и причината да се запише в групата за творческо писане, макар сам да съзнаваше, че писането не е от най-силните му страни. Хареса я още в края на първия семестър на лекциите по английска класическа литература, после дойде карантината, затвориха университета и състудентите се пръснаха. „Далече от очите, далече от сърцето", бързо престана да мисли за нея. Каква бе изненадата му, когато в началото на май точно Рая го покани в групата за творческо писане към университета. Можеше ли да откаже? Не, разбира се. Макар и онлайн, групата му даваше възможност да бъде близо до нея, да разговарят, при това не само за писането на разкази и есета, а защо не и да му даде възможност да се срещнат някой ден? Ето, че преди месец се случи и това. Обикновеното харесване премина в много по-силно чувство, а сякаш и Рая не беше безразлична към него. Целунаха се на третата си среща, а днес щеше да е седмата. Имаха да си казват още толкова много неща...

   - Тази вечер ще те водя на протест! – възбудено възкликна Рая след целувката им за поздрав – Благодаря за страхотната роза, Мише!

   - Не е ли опасно, Рай? 

   - Не, глупчо! Ще сме много и ще сваляме... не, няма да сваляме, а ще  свалим правителството! А ако нямаш нищо против, ще подаря твоята роза на някой готин полицай.

   Михаил замълча. Предпочиташе да сваля нея на някое усамотено място, а не правителството на препълнен с хиляди хора площад. Все пак се съгласи, надеждите му оставаха за по-късно вечерта.

   Всичко на протеста течеше мирно и спокойно, вееха се знамена, пееха се патриотични песни, хората са забавляваха с остроумните текстове по плакатите на околните протестиращи. Но това приключи в момента, в който някой, вероятно провокатор, не хвърли бутилка с коктейл Молотов срещу охраняващите полицаи. Двама – трима от тях пламнаха като факли, стоящите най-близо до тях техни колеги се втурнаха да ги гасят, а останалите се нахвърлиха с ярост срещу протестиращите с палки и щитове. Врязаха се в множеството така, както нож се врязва в мека и нищо не подозираща буца масло. Само един миг, кратък колкото запалването на кибритена клечица, бе достатъчен едно ведро множество от хора, половината униформена, а другата половина пъстра като панаирджийски въртележка да се превърне в тълпа, в озверяла тълпа. А точно в този миг, по някаква странна прищявка на случайността, Рая подаваше подарената ѝ от любимия ѝ мъж роза на един млад, с пламнали от руменина бузи полицай. В следващия момент момичето лежеше на паветата с окървавена глава, повалено от палката на същия румен страж на законността и реда. Само тази гледка бе достатъчна за Михаил да загуби разсъдъка си и да се нахвърли срещу тежко бронирания полицай с голи ръце. Някак си посрещна високо във въздуха с две ръце палката, засилваща се за нов удар и към него, но не набрала още достатъчно кинетична енергия, сграбчи я здраво и рязко я дръпна към себе си, така че дори кожената лента, придържаща я към ръката на полицая, не можа да я удържи. Веднъж сдобил се с оръжието на гнева, палката бе само малко допълнение в ръцете на разяреният мъж, достатъчно да удари с него коляното,  показващо се под щита на полицая, и когато той падна на другото си коляно на паважа и разкри също толкова румена ивица кожа между задната част на каската си и гърба на бронираната си жилетка, Михаил не се поколеба и за миг, а стовари трофейното си оръжие с всичка сила в показалата се пролука. Усети през палката хрущящия звук на чупещо се, захвърли я отвратен, грабна от земята Рая, обърна се и побягна.

   Тогава проехтяха изстрелите. Нещо удари бедрото на бягащия мъж.

   - Гумени куршуми – помисли си Михаил – няма да използват истински, я!

   Отвсякъде се чуваха писъци, тълпата вече се поддаваше на паниката. Хората бягаха накъдето им видят очите. От съседните улички излизаха конни полицаи по двойки и мачкаха тълпата. Сякаш за да внесе още напрежение, някъде високо в небето проблесна светкавица, последвана от грохота, а след секунди заваля пороен дъжд.

   Младият мъж бързо губеше сили. Безжизненото тяло на Рая тежеше, а болката в крака му ставаше все по-остра. Видя открехнатата порта от ковано желязо, водеща към двора на стара кооперация, вмъкна се в полуздрача на храсталаците в него и едва сега си позволи да падне на земята, в калта, внимателно придържайки любимата си. Попипа раната си, кървеше, не обилно, но губеше кръв. Огледа се. И тогава видя в дъното на двора постройките, свързани с полуразрушения остъклен тунел, от съня на героя си в трудно вървящия разказ.

   - Глупости, май губя съзнание и ми се привиждат разни десетки пъти премисляни неща... – беше последната му мисъл преди да припадне.

Бележка към съавторите: Това продължение на разказа е на сърцето ми и на перото ми. Тъй като написаното излиза от начертания до тук сюжет, излиза и от вашите усилия, колеги, а не искам да омаловажавам труда ви, затова давам и вариант с утъпканата горска пътечка. Би било йезуитско да прехвърля отговорността върху Дочка да избира кой от двата варианта да продължи. Затова заявявам – вторият вариант е официалният. Вече изгърмях и двата си разрешени патрона, макар и единият да се оказа халосен, та ако решите, няма да участвам във финала.

Втори (официален) вариант

   Странният шум, долетял отвън, беше трясъкът на счупени стъкла, а разкрилата се гледка бе причината да онемее от почуда. На поляната пред хижата имаше втора огледална хижа, свързана с неговата, посредством остъклена постройка, нещо като проход или тунел. Този проход видимо беше силно разрушен. Повечето стъкла бяха изпочупени, а металната носеща конструкция бе ръждясала, като на едно-две места тя бе пропаднала от собствената си тежест. Странно, но вътре в своята хижа Майкъл не беше обърнал внимание дали се е появила врата към този стъклен тунел.

   И тогава видя възрастния мъж, промъкващ се внимателно през прохода. Той беше преминал по-голямата част от него, но спря до пропадналите от покрива железа, които препречваха пътя му, размисли за момент и реши да излезе на поляната направо през отворите на липсващите стъкла. Обърна се с лице към Майкъл. Възможно ли беше да е истина?!

         - Дядо! Ти си жив? Но как?!...

         - Не, сине, не съм жив – старецът се доближи и спря на няколко крачки от него.

   Изглеждаше някак безплътен и сякаш контурите на фигурата му потрепваха, както потрепват образите в маранята на горещ слънчев ден.

   - Нямам много време. Всеки момент вратата може да се затвори. Всичко, което ти преживя през последните дни, колкото и странно да ти се видя, бе само за да си подготвен за това, което сега ще чуеш... Накарах те да дойдеш на това място, защото след смъртта на вуйчо ти в Щатите ти, сине, си последният жив мъж от рода ни. Само ти можеш да изпълниш това, което мъжете в рода ни от поколения сме правили и трябва да правим. А то е да поддържаме ето този рушащ се проход, водещ до...

   Силен трясък от строшени стъкла в тунела го прекъсна. Някакъв винкел се бе откъртил от покрива и се бе сгромолясал върху счупените стъкла по пода. Старецът въздъхна.

   - Докато бях жив, беше съвсем изправен и непокътнат. Колко бързо се руши!... Може би трябва да започна по-отдалече. Преди почти три хилядолетия и половина един от предците ни е открил тази врата към Долната земя. Чувал си за него – Орфей... Знаеш, това е планината на Орфей. Онази, Дяволската пътека до потока, където ти се почувства замаян и ти се видя странна, е мястото, където Орфей е бил разкъсан от побеснелите жени. Май той е единственият, който е минал през вратата, докато е бил жив. Вие, живите не можете да преминавате през този проход, недей да правиш опити! Но ние от отвъдното можем да се връщаме, да ви гледаме, да ви се радваме, да ви напътстваме, да ви помагаме. Ако проходът е здрав... Както виждаш, няма да е още за дълго. Твоя задача е да го потегнеш и да се грижиш за него. А някога, когато имаш деца и внуци, това ще стане тяхна задача. Така е било и така ще бъде... Затвори ли се тази порта, сине, няма да може да ви помагаме. Дали светът тогава ще стане по-добро място? Едва ли. През тази врата ние носим нашия опит, нашата мъдрост, нашето спокойствие. Когато човек се отдели от суетата, тогава става по-добър, по-мъдър, по-спокоен. Помни това, Мишо!... Време е, трябва да тръгвам.

   - Но, дядо, почакай! Имам толкова много въпроси към теб!

   - Ако потегнеш прохода, ще идвам в сънищата ти, сине. Тогава ще отговоря на въпросите ти.

   Старецът се обърна и скоро изчезна в останките на полуразрушения портал.

* * *