Имало едно време един борец. Той бил най-умният сред безмозъчната сива маса от мускули и вратове. Знаел наизуст номера на GSM-a си, както и няколко крилати фрази като: “Ще те изкеча, бе, брато!” и “Ела ми, бе, китко недолюбена!”. Върхът на върховете, гениалната умопомрачаваща мисъл, родена от неговия едноклетъчен ум, било краткото словоизлияние “Ега си!”. Тази, смазваща със своята киберпространственост мисъл, редовите вратове издигали в култ и я употребявали като заклинание срещу: уроки, манекенки и словесен запек.
Борецът винаги имал странното усещане, че “днес е неделя”. Спокойствието му смущавали единствено лаят на доберманите, пазещи зорко стените на непристъпния му замък. Понякога, когато бил в особено добро настроение, мутрягата пускал кучетата около къщата и се наслаждавал на воплите на нахапани от зверовете цигани, дръзнали да ровят в казаните за остатъци от мутрашката трапеза.
В меките постелки, съвсем до разплутото телосложение на човека-врат, кротко, ама неспокойно, дремела ...