Имало едно време един борец. Той бил най-умният сред безмозъчната сива маса от мускули и вратове. Знаел наизуст номера на GSM-a си, както и няколко крилати фрази като: “Ще те изкеча, бе, брато!” и “Ела ми, бе, китко недолюбена!”. Върхът на върховете, гениалната умопомрачаваща мисъл, родена от неговия едноклетъчен ум, било краткото словоизлияние “Ега си!”. Тази, смазваща със своята киберпространственост мисъл, редовите вратове издигали в култ и я употребявали като заклинание срещу: уроки, манекенки и словесен запек.
Борецът винаги имал странното усещане, че “днес е неделя”. Спокойствието му смущавали единствено лаят на доберманите, пазещи зорко стените на непристъпния му замък. Понякога, когато бил в особено добро настроение, мутрягата пускал кучетата около къщата и се наслаждавал на воплите на нахапани от зверовете цигани, дръзнали да ровят в казаните за остатъци от мутрашката трапеза.
В меките постелки, съвсем до разплутото телосложение на човека-врат, кротко, ама неспокойно, дремела русокоса хубавица, тип Памела Андерсън, готова във всеки един момент да се превъплати в нещо средно между жива кукла Барби и златна рибка, изпълняваща желания .
Всяка сутрин борецът се събуждал доволен от живота и посягал към мобилния си, за да раздаде тежките си заповеди на редовите вратлета.
Често, в просъница, вземал по погрешка дистанционното на телевизора и след няколко неуспешни опита да набере желания номер, запращал пластмасовата кутийка към най-близката стена. Барбито до него тутакси се изпъвала като струна и започвала да чурулика дежурните си успокоителни трели към кипящия и бълващ ругатни вулкан до нея. Не след дълго спасителният звън на GSM-а поправял досадното недоразумение, така поне дистанционното за уредбата оставало цяло.
Винаги имало поне едно ранобудно борче, измъчвано от непреодолим мисловен проблем, нетърпящ отлагане. Въпрос на чест било шефът да дава напътствия на борчетата, изпаднали в голяма или малка нужда, както и да организира личния им живот. И за да не се заплитат в конфузни ситуации с някоя по-опърничава манекенка или ученичка от езикова гимназия, шефът бащински им давал съвети как да се отнасят към жените и останалите неодушевени предмети от борческия свят.
Дъщеричката на боса - свръхинтелигентна блондинка от пето поколение била гордостта на фамилията със своите познания в областта на персоналните компютри. Феноменалните ù заложби стигали дотам, че тя уверено можела да включва и изключва “Макинтош” за не знам колко си хиляди долара, като пъхвала или издърпвала захранващия кабел от най-близкия контакт с отработено до финес движение на китката. Когато гордостта на семейството успеела да натисне някой произволно избран клавиш от клавиатурата, всички били абсолютно убедени, че това е гениален избор и стореното граничи с вълшебство. В повечето от случаите, избраният клавиш бил „spacebar”, по нашенски „шпация”, който поради нестандартния си размер, се запомнял що-годе лесно. След като ефектът от натискането не променял картинката на екрана, викали на помощ домашния програмист, нает срещу скромните 500 долара да обучава “слънчицето”...
Синчето на “човека врат” – кръстоска между булдог и снежен човек, можело да управлява джипа на татко си и се гордеело с уменията си да го паркира в гаража. Обикновено паркирало тежката машина в най-близкия двор или по средата на улицата, с което занимавало полицаите от квартала да преместват учтиво колата на боса и да му се извиняват за безпокойството.
Някъде към обяд цялата семейна лудница утихвала. Малките отивали на училище(винаги били втора смяна, защото ставали от сън не по-рано от 11.30), а борецът тръгвал да обиколи любимите си заведения, както и да събере борчетата, за да им разпредели задачите за деня. Още преди да утихне свистенето на гумите на „бавареца”, Барбито поглеждала през прозореца за всеки случай и тутакси се превръщала в закопняла за ласки Памела и с треперещи пръсти набирала номера на някой от многобройните си любовници. После обличала нещо по-семпло, слагала тъмни очила и с мъничката си спортна кола се отправяла към прегръдките на избрания за деня любим...
Следва продължение...
Кирето
© Кирил Ганчев Всички права запазени