ОВЧАРЯТ

Погледнато отвисоко, селото почти не се виждаше. Задушени от буйната Еманкова гора, малките бели къщици приличаха на разхвърляни сред поляна цветя. Прашен път се извиваше зад сивата църква над селото и се губеше в далечината.

Съмваше се. Дядо Стоимен, селският овчар, се забърза. Хората сигурно вече го чакаха. Навреме тръгна, още по тъмно, но се залиса да набере повечко малини за Милето – сирачето, което живееше при леля си. Как се радваше то на тия малки подаръци! Лапаше лакомо, после с румени бузки молеше дядо Стоимен да не забрави за утре. И той не забравяше.

Стигна в селото позапъхтян. Беше надхвърлил вече седемдесетте, нозете не го държаха както преди, ала и на много млади не се даваше още. Чудеха му се хората как припка като коза по баирите да запрети някоя овца, как гони стадото да не затъне в доловете. Чудеха му се и бяха спокойни – с такъв човек овцете им нямаше да се затрият.

От всеки двор стопаните извеждаха по пет-шест шилета, както ги наричаше той, и към края на селото се събираше стадо над двеста глави. Тая сутрин той го подкара на запад, хем да полуобиколи селото по планината, че там тревата беше по-сочна, хем да се върне по-ранко, малко след икиндия. Имаше си и той две овчици, изкарваше ги и тях. Там, в планината, където живееше, дворът на колибката му беше голям и оставаха да припкат двете агнета. Нали са душици, и те искаха грижа и топлинка, да ги понагледа преди да мръкне искаше.

Пътят му минаваше през гробищата – тъмно и усойно място, за което разправяха какви ли не страхотии. Но не от тях потръпваше овчарят всеки път. В земята на този усоен пущинак беше заровил и жена си, и единствения си син. Нямаше той продължение, нямаше на кого да се порадва на старини. Колчем си помисляше за това, нещо от лявата страна болезнено го мушваше и той спираше да си поеме дъх.

- Ух, да опустееш макар... – измърморваше, когато болката го поотпуснеше, и пак тръгваше да догони овцете.

От няколко дни група студенти бяха дошли в хижата над селото. Тук много младежи не идваха, та когато ги видя, дядо Стоимен доста се позачуди. Спря стадото и зачака да наближат. Те минаха наблизо, но не спряха, щяха да отминат, ако не подвикна насреща им:

- Накъде така, момчета?

Студентите си подшушнаха нещо и приближиха съвсем. Старецът ги изгледа. Единият пушеше. Другият беше с очила и май недовиждаше, а третият имаше мустачки като на сина му.

- Защо питаш? – попита грубо очилатият.

Овчарят се пообърка, но отговори.

- Е па, може да ви напътя, да ви помогна с нещо... Ете, и аз веднъж така...

Разприказва се. Насъбрало му се беше доста на сърцето. Разказа им за сина си, за селцето, за овчиците. Рече после да им посвири и на кавала, който стоеше винаги в пояса му. Студентите много-много не го слушаха. Взеха да го разпитват за момичетата в селото, за кръчмата... „Я виж накъде им хвърка акълът!” – помисли си старецът и кой знае защо му стана драго и весело.

- Па елате ми някой ден на гости! Ей-горе, при големия извор живея аз – каза им на изпроводяк.

Младежите забързаха по пътя си. Преди да се изгубят от погледа му, шумно се изсмяха и пляснаха с ръце. „Младоци – помисли си дядо Стоимен, - какво да ги правиш. Ех, и моят сега щеше да е като тях, и по-голям биля...” Млад си отиде Петърчо, неговият син. Майка му умря при раждането, а той беше все един такъв болнав, слабичък и жълт. Води го по доктори дядо Стоимен, билки му дава – нито се оправяше, нито се влошаваше. Един ден падна, заохка и докато баща му го отнесе до селото, свърши.

Тежка сълза капна по вехната шубичка на стареца. Когато си спомнеше за това, единствената му утеха беше кавалът. Вземаше го и захващаше онази, тъжната песен, която пееха момите в селото още като беше млад. Работят и пеят, надвесили се над земята – пееха ли, оплакваха ли, един Господ знае.

Дълго свири овчарят, потънал в спомени, и не усети как сянката на ореха, до който беше седнал, се е удължила чак до края на полянката. Когато подкара овцете обратно, слаб ветрец духна от изток. Отдавна беше минал Петровден, белите облаци все по-често се събираха на небето, сякаш на разговорка.

Дядо Стоимен върна ситите овце на стопаните им и тъкмо наближаваше колибката си, когато изведнъж чу, че агнетата силно заблеяха. Задрънкаха звънчетата им, пропука дървеният плет, с който беше заграден дворът, тарабите се разпиляха. Старецът се затича. По това време вълците стояха високо в планината, още не смееха да слизат тъдява. Кой ли е подгонил агънцата му?

- Ей, кой там?...

Дъх не му оставаше да извика повече. Овцете повече не се обадиха. Ех, защо не си взе по-скоро друго куче на мястото Балкан! Балкан умря скоро, а той все търсеше куче, което да прилича на него, та да му напомня... Пристигна късно. Нечии стъпки шумно изтупуркаха към гората. Старецът погледна в двора. Една локва кръв се беше събрала под още топлото тяло на закланото агне. А другото го нямаше.

Силен смях процепи въздуха. Идваше от гората. Същият този смях...

Дядо Стоимен не одра животното. Работи до късно вечерта, изкопа му гроб и го погреба.

Тая нощ заваля дъжд. Отблясъците на огъня играеха по стените на колибата и по лицето му. Нещо отвътре го душеше, болеше го и не му даваше мира. Той скоро разбра какво е, но не можеше да го изрече с думи. Струваше му се, че синът му умира за втори път. Посегна към кавала и скоро езиците на огъня лизнаха тънкото му дървено тяло.