ОВЧАРЯТ
Погледнато отвисоко, селото почти не се виждаше. Задушени от буйната Еманкова гора, малките бели къщици приличаха на разхвърляни сред поляна цветя. Прашен път се извиваше зад сивата църква над селото и се губеше в далечината.
Съмваше се. Дядо Стоимен, селският овчар, се забърза. Хората сигурно вече го чакаха. Навреме тръгна, още по тъмно, но се залиса да набере повечко малини за Милето – сирачето, което живееше при леля си. Как се радваше то на тия малки подаръци! Лапаше лакомо, после с румени бузки молеше дядо Стоимен да не забрави за утре. И той не забравяше.
Стигна в селото позапъхтян. Беше надхвърлил вече седемдесетте, нозете не го държаха както преди, ала и на много млади не се даваше още. Чудеха му се хората как припка като коза по баирите да запрети някоя овца, как гони стадото да не затъне в доловете. Чудеха му се и бяха спокойни – с такъв човек овцете им нямаше да се затрият.
От всеки двор стопаните извеждаха по пет-шест шилета, както ги наричаше той, и към края на сел ...