Седях си аз в любимото ми кафене квартално, взирах се в кафето си и по него скришом (да не ме заподозре съседът от третия етаж във вещерство) опитвах се бъдещето си да позная. Подпрял с една ръка главата си, вихрещ съзнанието си и отвъд, търсех някой овца да видя в пяната на кафето. Що овца, ще попиташ, драгий читателю? Ми, щото една ми бабичка каза, че е на късмет. Не е ЕЖК, уверявам те, тя бабичката вижда през тебе дори, веднъж ми позна по водата, де пиех, че ще срещна оранжева котка. И то какво — срещнах! Цели три! Та оттогаз за мене тая бабичка равна няма. Търсех овце в пяната, гледах, гледах, ама само некви точици виждам. От пяната бре, точки. Кво туй? Малки овчици на паша, надявам се!
— О, ето къде си бил, Зиг — познат се глас провикна и аз загубих овцата в петата точка от ръба на чашата, де тъкмо бях ѝ намерил крачетата…
— Жоре!
Скочихме да се прегърнем братски, че се не бяхме виждали от толкоз много време. Цели две седмици!
— Ех, как ми една прегръдка липсваше, брате! — припях ...