- Какво да ти кажа… саените не сме от на добрите и мили същества. Честно казано, ние бихме били последните, с които чуждоземци ще се свържат. Толкова сме покварени… - каза Кейран иронично, палейки лулата си.
Той стана от така удобният му люлеещ се стол, направи няколко крачки и отиде до библиотеката. Известно време се рови докато намери това, което търсеше. Приближи се бавно към мен и отвори книгата на точно определена страница. Направи го без усилие. Явно често четеше този пасаж. Книгата беше с износена кожена подвързия и пожълтели от времето страници. Погледът му потъна в думите изписани там. Зачете бавно, натъртвайки всяка дума и гласът му стана особено дълбок. Сякаш изричаше заклинание:
„Думите са вятър. Понякога тих и спокоен, носещ прохлада и свежест, друг път тревожен и рязък, пълен с бури и мълнии. Малко останаха онези, които можеха да разкажат. С времето неговата история избледняваше… Никой вече не пееше стършеловата песен. Запомниха я само онези, които не можеха да я чуят. Ви ...