- Какво да ти кажа… саените не сме от на добрите и мили същества. Честно казано, ние бихме били последните, с които чуждоземци ще се свържат. Толкова сме покварени… - каза Кейран иронично, палейки лулата си.
Той стана от така удобният му люлеещ се стол, направи няколко крачки и отиде до библиотеката. Известно време се рови докато намери това, което търсеше. Приближи се бавно към мен и отвори книгата на точно определена страница. Направи го без усилие. Явно често четеше този пасаж. Книгата беше с износена кожена подвързия и пожълтели от времето страници. Погледът му потъна в думите изписани там. Зачете бавно, натъртвайки всяка дума и гласът му стана особено дълбок. Сякаш изричаше заклинание:
„Думите са вятър. Понякога тих и спокоен, носещ прохлада и свежест, друг път тревожен и рязък, пълен с бури и мълнии. Малко останаха онези, които можеха да разкажат. С времето неговата история избледняваше… Никой вече не пееше стършеловата песен. Запомниха я само онези, които не можеха да я чуят. Видяха я онези, които не можеха да виждат. Тя остана като глух спомен, безцветен ирис в съзнанието на живите. Здрачът сега повече приличаше на спектър от недостигнал до него нужна светлина, на звезда, която с всеки изминал ден ставаше все по-студена и далечна. По това създанията усещаха, че е дошъл края на месец асцен. Ерата на стършела изтичаше…“
Кейран рязко затвори книгата и погледът му ме прониза.
- Боя се, че той се завръща отново.
- Кой е той? - попитах.
- Никой не знае. Той няма име, а онези, които са зърнали лицето му, ослепяха, онези, които са чули гласът му – оглушаха. - А ти как си жив? – любопитството ме изгаряше. Кейран извърна поглед и седна на стола си. - Странно е, но той ме пощади. Не знам защо, а може би не искам да знам.
Имах много въпроси, но не зададох нито един…
© Нина Чалъкова Всички права запазени