- Страх те е да бъда зависима от теб - промълви тя, докато лежаха в пясъците в хладината на нощта.

Той я погледна почти възмутено и тръгна да роптае.

- Знам, знам какво ще кажеш... Всичко, което правиш за мен, това че си с мен, това че заедно се справяме с препятствията....

- Тогава какво... - едва успя да каже той приглушено.

- Знаеш... Грижиш се за мен, искаш ме, но пътят, пътят продължава да те плаши....

- Да плаши мен? Ти беше тази, която...

- Да, да....

- Ти всъщност си се страхувала заради мен?? Защото си щяла да бъдеш в пустинята с мен?

Тя се поизправи, опирайки се на лактите си и се взря сериозно в очите му.

- Ние създадохме пустинята.

- Ние? И езерото ли създадохме ние?

- Всичко, което преживяваме, е следствие на нас самите.

Той поклати глава.

- Ние не сме го желали.

- Помисли само. Ние се озоваваме в този свят заедно, имаме трудности, но имаме и огромни страхове - като огромни пустини, в които няма вода, няма живот...

- Защо смяташ, че ме е страх да бъдеш зависима от мен?

- Ти не видя, че съм боса.

- А ти не ми каза, че си боса. Било те е страх да ми се довериш.

Тя кимна.

- Време е да погледнем повече един в друг - продължи той.

- Време е да погледнем нуждите на другия.

- А това ни прави слаби и зависими.

- Не, това ни прави да изглеждаме слаби и зависими. А всъщност ще сбъднем мечтите на другия, неговите най-дълбоки копнежи. Ще направим другия по-силен.

- Защо това да ни плаши тогава?

- Защото това обвързва.

- Ние вече сме заедно в този свят. Не е ли това обвързване?

Тя се излегна отново в пясъка.

- Жадна съм, но не страдам от това. По-силна съм.

Той кимна.

- Водата от твоите ръце ме засити много повече от тази, която изпих сама.

Той се усмихна.

- Сега ти си по-силната от двама ни. А аз съм този, който е в уплах.

- Май ще се редуваме - усмихна се тя на свой ред.

- Какво ще правим?

- Ще продължим напред. Докато започнем да запълваме този свят.Нашият свят.