Седях на стола със здраво стиснати устни. Толкова ги стисках, че челюстта ме заболя. Една веничка почна да пулсира на слепоочието ми. Главата ми щеше да гръмне. Неизвестността ме шокираше. Едва се владеех. Чаках какво ще чуя. Докторът отначало мрънкаше, но после ме погледна право в очите и изплю камъчето рак … Рак, рак, рак… Тихо въздъхнах. От къде се взе това, Господи! И защо аз съм осъдената? Селина, спукана ти е работата – едно гласче шептеше у мен…

Станах рязко и затръшнах вратата. Спуснах се да излизам навън - на въздух. Нещо ме душеше, откопчах най-горните копчета, но не можех да дишам. След малко се поокопитах, но бях примряла. Окончателна диагноза, като присъдите дето ги произнасях на онези нещастници в съда…Навън слънцето грееше и хич не му пукаше за мен … какво ми е в момента. Лятото беше в разгара си. Небето лазурно синее…Какъв красив свят! Махнах си със замах фибите от косата и те се разпиляха по раменете ми. Подкарах колата напосоки, без да знам на къде отивам и какво ще правя. Погледнах се в огледалото – не личи по нищо, че съм болна от рак. Лицето ли е свежо, косата - немирна и буйна, тъмна като орех, само очите ми са изплашени. Гледат като изцъклени. В тялото изглеждам добре за четирдесетгодишна жена. И в акъла ме бива. Станах съдийка на 35 г., успях да пробия в един мъжки свят на надпреварващи се адвокати. И какво от това? Завърших в Йейл, трета по успех в целия випуск, предложиха ми хубава работа на Западното крайбрежие, имах цел, преследвах я упорито, достигнах я. И какво от това? Нямам здраве, болна съм, отключило се е нещо… И в любовта не ми върви. Завързвах връзки най-много за месец. Не се получаваха нещата, имах много работа, нямах време за губене - за дълги нощи на свещи, безумни партита и скучни лиготии. И не почивах много. Графикът ми беше на макс - дело след дело… източваха ми енергията и сега всичко се сгромоляса. Бях голям сухар. Без емоции. Като робот. Стоях като Темида в съда и се произнасях. Бях най-суровият съдия. Подсъдимите трепереха да не попаднат на мен. Чувах какви ли не приказки. Осъждах на смърт без да ми трепне окото. Според мен - справедливо… И сега какво? И аз бях осъдена … на смърт. Окончателно. Без помилване. Без право на друга инстанция…
Спрях пред един бар и седнах на стола.
– Какво ще пиете гостожице?
– Едно двойно уиски, моля. Чисто.
Барманът ме разглеждаше – сигурно за него бях странна птица. Още няма и обед, а някаква надувка, със скъп делови костюм, високи токчета ще се напива. Аз вдигнах чашата и отпих голяма глътка. Запари ми, но преглътнах и надигнах пак. Горещата течност започна да се разлива приятно в стомаха ми, който беше свит на възел. Барманът започна някакъв разговор с мен, но аз го отрязах. Въобще не ми се говореше за времето, за Сан Франциско и за каквото и да е. Исках да си пия питието, да си гледам в една точка и да не мисля за нищо. И никой да не ми досажда. Преместих се в дъното на бара, за да не убия някой досадник. Изпих още едно двойно без да бързам, хапнах малко, и постоях няколко часа . Главата ми беше изпразнена. Не мислех за нищо. Само пиех. Омаята на алкохола още повече ме отпускаше. Какво пък, все някога ще се мре…Поне за последно да видя нещо приказно - хубави залези, сини вълни, бели плажове, фиеста…Настроението ми сменяше като вятър – от отчаяние във възторг. Пластовете на душата ми се размътиха. Трябваше да приема факта и да се подготвя …Да се подготвя? Ама, че дума – все едно ще ходя на изпит… Краката взеха да ми се люлеят, но успях да изляза от бара. Май много се бях наквасила…
Взех едно такси, щото не можех да карам така и го накарах да спре на плажа. Беше вече надвечер. Край брега нямаше хора. Океанът плискаше сърдито вълни. Аз също бях сърдита. Много сърдита… Вдигнах глава към небето и закрещях … Не знам дали ме чуваше, но не се гордея с нещата, които му казах. Виках и започнах да плача. Не ми се умираше още. Крещях на небето, че ще се променя, ще забавя темпото, ще търся любов и топлина, крещях му да ми даде втори шанс… Исках да се спазаря с него. Дали ме чуваше някой там горе? Коленичах в дюните и плаках сигурно часове. Бях много отчаяна и объркана. После станах и тръгнах към крайбрежната улица. Прибрала съм се у дома ни жива, ни умряла. Смътно си спомням таксито, кварталът ми, котето, дето ме обича…На сутринта една малка муцунка се допря до дланта ми. Пухчо ме задърпа с лапичка. После се сви до мен и замърка. Гушкахме се , но трябваше да ставам за съда. Главата адски ме цепеше. Изпих едно дълго кафе, взех много студен душ и тръгнах. В съда имах дело. Подготвена бях, но гледах хората все едно през стъкло. Адвокатът и прокурорът като двама петли се ежиха един на друг. Досадно ми ставаше. Главата ми беше отнесена. Гледах часовника насреща, но стрелките мързеливо се местеха. Цъках с химикалката и едва се удържах на мястото си. Когато стрелките се заковаха на 12 чукнах с чукчето и дадох два часа почивка. Започна втора част на театъра. Изкарах денят как да е и си поддадох оставката. Всички се чудят – какви са тези лични причини … какво ми става. Не им отговорих. Какво да кажа - хора, умирам от рак?
За седмица продадох разкошния си дом. Подарих Пухчо на едно съседче. Реших да правя каквото искам, нямах време за големи планове, времето ми изтичаше…Да се порадвам още малко на света. Запазих си билет за Мексико. Харесвах Тихуана и ми се искаше да отида там. В самолетът съседът ми направи опит да ме заговори, но след като му хвърлих един гневен поглед се отказа. Не ми беше виновен човекът, но аз се държах диво. Пътувах в първа класа, изпих едно уиски и заспах по време на полета. На летището хората се посрещаха и прегръщаха, весели грейнали лица…Мен никой не ме чакаше. Никой не ме прегърна. Стана ми тъжно, но реших да се стегна. В хотела се освежих и тръгнах да убия някой час из улиците. Вървях и стигнах до един оживен пазар. Много пъстри дрехи, джунджурии, сувенири, капели и какво ли не. Спрях да си купя едно колие от разноцветни мъниста. Когато плащах, жената се приведе до лицето ми и ми прошушна:
– Сеньорита, искаш ли да ти кажа бъдещето?
Жената беше много грозна, тъмна, с побелели коси, увита в скъсан шал. Устата и се разля обаче в топла усмивка и аз не изпитвах страх от нея. Аз вече знаех какво ме очаква, но казах:

– Давай.

Сърцето ми се сви. Какво очаквах да чуя? Професорът се е объркал, здрава си като камък…

– Сеньорита ти ще намериш отговор. Ще си щастлива. Изпитанието ще е голямо.

Дръпнах се като опарена и се втурнах надалеч. Да! Ще съм щастлива като отида на там горе … в по-добрия свят…ама ,че работа…Много ми позна. В гърдите ми се надигна буря. Раздираше ме безсилие… Не се успокоявах. Вървях още из града, спирах в някой бар да пия бира, но нищо по-силно вече. Беше притъмняло, реших да отида и на брега, шляях се безцелно из дюните когато видях на кея две фигури. Бяха далече от мен, но се виждаше, че едната е на дете. После едната фигура скочи. Океанът я пое. Какво става? Втурнах се натам без да мисля…

Продължениe...