Роклята ли?
Май няма да ми трябва повече.
„Не ме докосвай. Моля те. Не го прави.“ – едва успявам да промълвя, а съзнанието ми се гърчи отчаяно при мисълта колко много всъщност искам да бъда докосвана. Ако някой само ми бе споменал, че железният самоконтрол и хладната фасада, зад които грижливо криех чувствата си през всичките тези години, щяха да се пропукат със скоростта на светлината, вероятно бих му се усмихнала саркастично. Но сега нямам време за закъсняло самосъжаление. Нямам време за нищо друго, освен за него. За пръстите му, които усещам бавно да се сплитат с моите. За дъха му, който изгаря кожата на шията ми, и ме принуждава да притворя очи. Не съм достатъчно смела, за да го погледна. Изведнъж става тъмно.
И потъвам.
В този момент нищо друго няма значение. Безразлично ми е дали светът ще свърши или хотелската стая, в която се намираме, ще изгори до основи. Не ме интересува дали телефонът му ще зазвъни и ще го извикат по спешност да спасява животи. Просто не ми пука. Защото и дв ...