Седя на един голям камък, откъртен от вълните, преди кой знае колко време, от стръмния бряг между Балчик и Каварна.  Снощи отново имаше буря. Морето не е много спокойно през април. Вчера пак минах по пътеката изскубнати от морето скали, нахвърляни в неравен, напукан калдаръм, облечен в шарената кожа на засъхнала морска сол и водорасли, съединяващ тесните плажни ивици, покрити с камъни, едър груб пясък и черупките на безбройни морски създания, които слънцето и морето ще стрият на прах. На идване забелязах колко променени са оскъдните островчета от оформящи се плажове, притиснати между скалите и морето. Всеки ден минавах от тук поне два пъти. Всяко по-силно вълнение променяше брега – като фокусник, който манипулира своите “магически” предмети – но всяка промяна тук е най-истинска магия, срещу която не съществува заклинание. Нищо след изричането й от страстния дъх на разпенените вълни не може да върне нещата по старите им места: променена е всяка мидена черупка, всяка раковина вече е различна – само отражение и спомен за вчерашното си съществуване; дори песъчинките, които можеш да видиш да летят като прашинки в отдавна необитавана стая, подети от течението на отворената врата, не спират промяната си във вихъра на прозрачните водни мускули, извиващи се в мрака на нощта, напрягащи се към скалите за последна прегръдка, преди да се сринат с трясък върху камъните и да умрат в собствените си сълзи – пръските откраднали от морето частици от същността му, примесена с песъчинки, осветени единствено от лунните лъчи, когато луната не е заспала мързеливо, скрита  в завивките на буреносните облаци.

       Топлината на слънцето прониква в мен през въздуха и парчето скала, на което седя. Макар и пролетно, около обед то напича, въпреки, че не може да постигне онзи спиращ дъха летен разкош от светлина, пронизваща с топлината си всяко кътче на земята и всичко, което пулсира и диша. Лекият унес, донесен от ритмичното и кротко облизване на вълните под слънчевите лъчи, ме отнесе върху извивките на шосето, опасващи изкачващите се нагоре хълмове по посока на Каварна.  С всеки следващ завой, пред очите се разголва морето в цялата му искряща пъстрота от цветове и прозрачност, една ефирна тъкан, измъкнала голотата си от колосаната дреха на настръхналите по баирите дървета, разкривайки разпръснатите по плътта му като рождени петна пасажи от маслено-зелени, мораво-червени и чернеещи в далечината водорасли. Необхватно и плашещо, въпреки събудения възторг, голо тяло, покрито от тежката мрежа на разпенени морски гребени, посипани със слънчеви мъниста.

       Море! Мирисът на море; шумът на море; вкусът на море... Морска влага. Влажно и студено докосване. Фокусиране на отделните елементи на морето в човешката призма и след мигновена настройка прожектиране на цялостния образ върху платното на небето.Море и небе. И човек. Разбира се и едрите чайки, прелитащи с котешки писъци над рибарските лодки, скрити някъде от дясната ми страна, зад стъпила в морето огромна скала. В този момент не съм нищо повече от празна раковина – морето ме изсмуква, до последната капка, но нямам сила да се съпротивлявам, дори не съм сигурен дали искам – усещам как кухината ми се изпълва с море, слънце и пролетен ветрец. Котешкият писък на чайките вибрира в мен – аз съм само една от безбройните песъчинки, мидени черупки, раковини и матирани от солта разноцветни камъчета.

       Преди десетина години мой приятел от Родопите ми разказа, за едно летуване по тези плажове –спомен от детските му години. С баща му взимали всяка сутрин от рибарите една лодка и влизали заедно в морето, за да ловят риба. Някой от рибарите явно се е пошегувал с момчето, защото през цялата ваканция моят приятел не спирал да напряга очите си в търсене по морската повърхност на сирената с чудно красива лъщяща на слънцето черна коса и изваяно тяло, покрито до кръста със синкаво сребристи люспи. Разказаната история от рибарите, край огъня на плажа, през някоя от звездните летни вечери не го оставяла на мира. Въображението му отказвало да притвори очи. Един ден, докато наблюдавал въдиците, отнесен в детските си видения от горещината и мекото полюшване на лодката, изведнъж видял не едно, а цели четири блестящи в мокрото си великолепие тела да се издигат над вълните, а когато се скривали, оставяйки след себе си пръски и препускащото по морската повърхност детско вълнение, той бил убеден, че това е чернокосата сирена със бистри зелени очи, която се разхожда из владенията си заедно със своите сестри.

             Какво било разочарованието, когато баща му настойчиво обяснявал, че това са делфини. Каквито и забавни и интересни истории да му разказвали след това и рибарите, той не спирал да цупи устни, а сълзите бавно се процеждали през стиснатите му клепачи въпреки волята му. До края на ваканцията той не спирал да разказва на другите деца за чернокосата сирена с омагьосващи зелени очи, в които, ако надникнеш, виждаш прозрачността на морската вода, населена с живота на носени от теченията медузи, стрелкащи се риби и приглушената жълтеникава мекота на песъчливото морско дъно, обсипано с морски звезди, морски кончета и какви ли не други причудливи същества, създадени от слънцето и водата, за които в гъстите родопски гори дори не били чували.

       Излегнах се върху скалата и заслушан в мърморенето на вълните, за миг като че ли долових някакъв смисъл в шума им. Отворих очи – от високото си синьо ме гледаше слънцето. Затворих ги. След това отново и отново, заслушан в накъсания им шепот. Долавях откъслечни думи, фрази... Дали в началото на някое изречение, дали част от прекъснат от вятъра разговор... дали забързан към брега спомен, след продължително закъснение някъде насред открито море... Провикващ се в далечината глас. Въздишка. Смях...

       Долових плясъка във водата на тичащи боси крака. Смях... Да, детски смях. Две деца – момче и момиче се гонеха из плитчините. Подвикваха си нещо, което не можах да доловя. Настигаха се едно друго, боричкаха се във водата и пак хукваха. Момичето отмяташе глава всеки път, когато момчето почти успяваше да го настигне, а звънкият му смях се понасяше като малки сини птички нагоре към слънцето, надничащо в зелените му очи. Когато се строполиха върху топлия пясък, целите мокри и щастливо  задъхани, момчето се протегна и намери ръката на приятелката си. Стиснали ръцете си, двете деца лежаха дълго едно до друго, примижали срещу слънцето.  Слушах вълните заедно с тях и попивах слънчевите лъчи.

       Кухината на раковината ми отново затрептя, изпълнена от придошлите с вълните спомени. Вълна след вълна, понякога разбъркани, прескачащи се една друга, като трохи, подхвърлени на гълъб край градинска пейка, аз ги подреждах една подир друга – ден след ден, година след година. Всеки път заедно. Всеки път той по-силно устремен към нея. Всеки път сините птици на нейния смях се издигат все по-нависоко. Всеки път вълните са по-бавни и замислени в мокрото си ежедневие, а слънцето бърза да срещне луната, прикрила се зад гористите хълмове или почиваща си на някой клон на самотно дърво сред нивите над стръмните бели скали, издигащи се на два–три километра от плажа. На самия им ръб, надвесени над дивашки разхвърляното великолепие от диви сливи, ябълки, глог, акации, смокини, бръшлян са се кривнали малки белостенни къщурки. Коя ли е неговата, или пък нейната?

       Плясъкът на все тъй босите крака из плитките води на плажа звучи по-различно. Неговите ръце все по-често я достигат – сините птици все по-дълго увисват във въздуха под слънцето. Вълните нервно изплезват езици върху едрия пясък, потръпват и подхвърлят към скалите пълните със слънчеви съкровища черупки от рапани. Тя все по-често се обръща, за да потърси очите му , черните – той все по-смело се гмурка в зеленото на нейните. Плуват един до друг. Гонят се във водата, все по-навътре и по-навътре, така както вълните се устремяват към плитчините. Изплъзват се от предупреждаващите им възгласи, устремени напред  –  към полепналия по ръба на небето хоризонт, далеч от водораслите и черните камъни на плитчините. Гмуркат се в прозрачния изумруд, покрили голите си тела единствено със златисто-зелените  люспи на слънчевите отблясъци. Търсят се, намират се и като подплашени риби отскачат един от друг, за да се намерят отново в плавните спирали на слънчево люспестите си тела, спускащи се към златистия пясък на дъното.  Една подир друга вълните изплюват върху брега замиращите секунди, които на свой ред се утаяват в седефените блюда на големи, черни мидени черупки, натрупани от бурите между скалните късове.

       Той се гмурка под нея, заслепен от надникналото само за секунда между бедрата й изумрудено огнено слънце. Последна конвулсия преди да се намерят, преди внезапният устрем на откриването на себе си и на другия да ги разтърси отвън навътре и след това обратно, като спонтанната въздишка на изненада. Освобождението от застоялия въздух в дробовете им – стар колкото и спотаяваната въздишка на прозрението – раздипля за миг деликатната материя на слънчевата им завивка, изтъкана от фина мрежа светлина и прозрачно зелена морска вода, но само за миг, след което продължават по безкрайната спирала на телата си – надолу, към пясъчното дъно, застлано единствено с раковини и морски звезди. Спиралното движение на същността им - по-естествено и от вдишването;  движение, освободило ги от невидимата тирания на въздуха; движение по-старо и от самите раковини, дори от спомените на пясъка; спирала, превърнала ги в безсловесни риби-птици, в богове -  бездиханни, но по-живи от всякога - открили неутолимото докосване на сърцевината си, пулсираща в огнен водовъртеж, събаряща преграда след преграда, разрушаваща стена след стена, пронизваща телата им с бодлите си, заслепяваща широко отворените им очи, в които бушува единствено отражението на разпенената вода. До последния миг, до последната паднала преграда, когато слънцето се потапя в моретата на стотици светове, разпръсквайки слънчевите си сенки из всемира – миг преди той да спре да бъде той, миг преди тя да изчезне в себе си, поглъщайки, повличайки и него, разтворена в него... Само един безкраен миг, след който слънцето отново изплува – насълзено, но и някак спокойно, повлякло  изнурено след себе си всичките си безбройни сенки, нагоре, към издигащите са над морето бели скали, където го чака луната на някой клон, на самотно дърво насред нечия притихнала в здрача нива.

       Вълните са станали съвсем мързеливи, предали се на мекотата на плитчините. Излежават се бавно, протягайки се в пясъчното си ложе. Търкат гърбове о обраслите с водорасли камъни, погълнати изцяло от себе си, от собствената си топлина и копринено преливаща се грация, като стари, до болка познати любовници, които не могат да се разделят с удобството на навика, вселил се в познатите предели на топлите завивки.

       Изглежда съм задрямал. Странен сън. Едва след като поех два-три пъти дълбоко в дробовете си цигарения дим, си дадох сметка, че слънцето бавно охладнява зад гърба ми, запътило се към нивите, скрити зад белия ръб на високите отвесни скали. Котешките хлипания на чайките се губеха някъде сред късния следобед, невидими зад скалите, изпънали се навътре в плитките води.

       Една висока фигура се отдели от каменистия сипей, опасващ малкия плаж. Приближаваше бавно, наедрявайки в отслабващата светлина на следобедното слънце. Вървеше право към мен, но погледът на мъжа беше насочен далеч навътре в морето – към притъмнелия хоризонт. От неясната му, удебелена  линия по небето бавно пропълзяваха мрачни облаци.

       Погледна ме чак когато високата му и кокалеста фигура закри морето пред мен. Гледаше ме право в очите. Стърчеше като изкривено от ветровете старо дърво, отдавна загубило плодовитостта си в соления морски въздух; ъгловата фигура с едри артритни длани, като осолени от морския въздух чепове на дива круша;  дърво, което никога повече няма да се разлисти. Гледах го и аз.

       - Май и тази нощ няма да е спокойна – казах, докато изваждах нова цигара от пакета.

       - Бурна ще е. Отивах към кея, ей там зад онези скали. – Махна с ръка в посоката, от която дойде. – Та видях, че лежиш тук долу на камъка, и рекох да проверя. – Въздъхна тежко и добави унесено.  –  Тежка нощ се задава.

       Кръстосах краката си по турски и му направих място да седне. Той помълча малко, докато си запали цигарата, огледа ме и каза:

       -  Тук какви ли не се случват.

       -  Нощите ли? – попитах усмихвайки се.

       -  Не, - отговори мъжът докато се почесваше с ръка под рибарския ботуш - хората. 

       - Хубави са ви хората тук – рекох, като оглеждах с интерес високите му рибарски ботуши с подгънати краища, дългото и напукано като дланите му кожено широкополо палто, под което се подаваше грубо тъкана  вълнена дреха.

       - Абе, хора. Хубави – лоши, все хора са.

       - От селото ли си?

       - Какво? – не ме разбра мъжът.

       - От Топола ли си? - попитах го по-високо.

       - А, от там съм – махна с ръка към баирите зад нас. – Ти какво правиш тук?

       Нямаше как да му разкажа за съня си. Погледнах напуканите му от солта и слънцето ръце. Нямаше как да се доверя на тези ръце, нито пък трябваше да го правя. Просто сън на един изморен от работа човек. Вече втори месец ремонтирахме хотела – около половин километър по-нагоре, в посока на Каварна. Хубава сграда с меден покрив. Градините му слизаха до самите скали. Там плаж нямаше, но чух, че собственикът щял да разбива скалите и след това да копае, за да разчисти място за пясъка. Щели да му го докарат от южното Черноморие, че е по-ситен. Немците много харесват плажовете ни на юг.

       - Дойдох да послушам морето.

       - Че какво ще му слушаш? – изгледа ме той присмехулно. – Море, солена вода!

       - А ти? – попитах на свой ред.

       - Чакам.

       Попитах го какво чака, но той дори не ме чу. Рязко скочи от парчето скала, изправи се в целия си ръст и със злоба плю в морето.

       - Мръсна, солена пикня!

       Огледах се във всички посоки, но освен мен и странния рибар наоколо нямаше никого. Скали, камениста почва със стърчащи побелели от солта корени – нахапан от вълните бряг и разбира се самите вълни. Над всичко това, над главите ни, някак прекалено устремено, плуваха чернеещите облаци. А вечерта беше безветрена. Не знаех какво да кажа. Когато отново се обърна към мен и ме погледна, очите му блестяха, но не с онзи налудничав блясък, който издава страдащите от маниакален пристъп. Това бяха измъчени очи, питащи и опипващи. Нямаше как да ги спра. Не можех. Седях като парализиран – бях парализиран. Обсебен от тези излъчващи болка очи, без да знам какво да кажа.

       - Всеки път идвам тук да го слушам. Всеки път чакам нещо да се случи. Всеки път се надявам, разкъсван от съмнения, че ще доловя някакъв смисъл. Гледам, но не го виждам. Слушам, но не чувам нищо. Долавям единствено смрадта му на солена пикня. Господи! Дошъл бил да послуша морето. Аз го слушам от години, но стоя все така сякаш съм сляп и глух. Какво не направих, какво!

       Не мисля, че говореше на мен, въпреки, че не отместваше очи от моите. Облаците вече ни бяха задминали. “Откъде излезе този вятър – помислих си  –  глупаво е, все пак съм на морския бряг, нормално е да има вятър. Днес е Велик ден”  – проблесна спасителната мисъл  и самата идея за целия ритуал, спомена за хората, с които съм го посрещал, топлината на свещите в малките задимени църквички, изражението на спокойствие и оптимизъм върху лицата на излизащите навън, веселите възгласи и препирни заради пъстро нашарените великденски яйца,  всичко това лишаваше от значение прогнозата за времето – сняг или дъжд, сух студ или топлите повеи от един незабравим любовен април през последната ми година в гимназията  –  всичко това ме ободри. Изпълни ме с решителност и аз започнах да се изправям.

       - Велик ден е   –  казах, протягайки схванатото си тяло.  –  По- добре ще е да тръгваме. -Извадих мобилния си телефон от джоба на дънките, погледнах жълтеникавата светлина на екрана му и възкликнах – Наближава осем часът.

       - Не помага – отвърна ми той – опитах и това, но не помогна. Вярата си загърбих, но и вашият господ е безсилен.

       Опитах се отново да подтисна засилващото се в мен безпокойство и раздразнение. Бях още сънен. “От къде се взе този човек? Наистина през последните години улиците се напълниха с малоумни и всякакви откачени, но тук, на пустия морски бряг си беше страшничко”. Дали пък не беше луд? Нямаше вид да е пиян, само много изморен и ... нелепо гневен. Беше споменал нещо за кея. Носи рибарски дрехи, наистина някак странни, но най-странното е, че този кей рибарите не го използваха. Нямаше никакъв завет за лодките – кеят беше къс и насочен към хоризонта под прав ъгъл. Лодките лесно могат да се разпилеят при по-силно вълнение, а при истинска буря, най-вероятно вълните ще ги натрошат в скалите. Тук рядко идваха хора, повечето деца и младежи от селата, за да ловят попчета с въдици. Лодките бяха скрити зад големия кей по-надолу, преди голямата скална извивка, след която брегът се спускаше полегато надолу към оскъдната плажна ивица, та чак до самия ресторант. Там пясъкът беше повече и беше почистен от камъните и черупките. Имаше истински малък плаж и дори малко игрище за плажен волейбол.

       - Абе, не ги разбираме ние божите работи, ами давай да си ходим, че бурята приближава – успях да кажа като понечих да го тупна успокоително по рамото.

       Мъжът рязко сграбчи ръката ми, стисна я силно и ме извъртя към себе си. Стискаше все по-силно и по-силно, с отворена уста на сантиметри от носа ми. Лицето ми се сгърчи от болката в ръката, но не успях да я измъкна. Вонята на ацетон, излизаща от устата му, примесена с миризмата на цигари разтърси конвулсивно стомаха ми. Така мирише устата на болни хора. Гледаше ме право в очите, гледаше вътре в тях, но бях сигурен, че търси нещо отвъд тях, без въобще да съзнава присъствието ми. Старецът продължаваше да стърчи вторачил помътнелите си очи някъде зад главата ми, а устните му  сгърчено произнасяха доловими само от него думи. Тъкмо се канех да спусна единия си крак от скалата, без да откъсвам поглед от него, когато той  изхлипа и от очите му потекоха сълзи. Бавно се отпусна на колене и с такава сила удари главата си о скалата, че аз подскочих. Вече не се съмнявах, че е луд. Но ставащото пред очите ми направо ме закова на място. Нямах никакво усещане за себе си. Просто стоях коленичил върху скалата, само на половин метър от главата на стария рибар.

       Имах чувството, че стоя така повече от половин час, страхувайки се дори да дишам. В действителност едва ли бяха минали и две минути, но коленете вече започваха да ме болят и аз бавно започнах да се изправям. Заобиколих внимателно стареца и с решителен скок, който ме изпрати върху купчина по-малки камъни, напуснах капана. Болката беше толкова силна, колкото и пукота в левия глезен. Извиках силно и по лицето ми започнаха да се стичат сълзи. Погледнах ужасено към стареца. Той бавно вдигна глава, извъртя се и отпусна гръб върху скалата, с ръце свити пред гърдите.

       - Да умра по-добре, ама не мога да издържа – каза старецът и обърна главата си към мен. Очите му гледаха все така болезнено, но вече прояснени. – Случва се понякога, когато съм тук – продължи той. – Дано не съм те наранил. Говоря, говоря, ала на себе си. И изведнъж нещо вътре в мен се сгърчва и тогава нещо се случва, но аз разбирам какво, едва когато ме отпусне. От мъката е. Пари, пари, ала няма с какво да я лекувам тази болка. А толкова ми е болно като я гледам, как всяка година се топи. Мине ли коледа и започва да се топи. Направо изчезва. Но не отведнъж, а малко по малко. На днешния ден е най-зле. След това се съвзема. Първо е като мъртва. Ходещ мъртвец. Не яде, само вода пие. Но не излиза от стаята си. Майка й я носи в една голяма стъклена кана. Оставя я на скрина до леглото й, налива в една чаша и започва да я пои като пеленаче с лъжица. Една по една, докато се изпразни чашата. А тя през това време плаче без глас. Само сълзите и текат. Направо й изтичат очите, а на мен сърцето ми ще се скъса. Колкото налее майка й с лъжицата в устата, два пъти излиза от очите й. Мине се не мине час и нощницата й мокра, та майка й я преоблича. По цял ден така. Нощницата и бяла, бяла и цялата мокра отпред по гърдите. От сълзите е.

       Старият рибар запали цигара и бавно затегли катранения дим в дробовете си. Кракът ми беше спрял да отича, а болката постепенно заглъхваше. “Навехнал съм го – мина ми през ума – интересно утре как ще работя с навехнат крак.” Мъжът пак ме погледна и продължи да говори.

       - Пета година вече от как се омъжи момичето ми. Пета година забременява. Колко се радвахме с жената. Нали е една дъщеря. Внуци трябва да има в къщи. Деца да тичат, да се смеят, да плачат. Аааах! Морето вече четири рожби й взе. Всяка година й взима по едно дете. На втората година мъжът й, като разбра какво става, си взе багажа и се върна при родителите си в Каварна. Избяга. Тя много го обичаше. Пак плака. С майка й я успокоявахме. Викахме й, нали сме заедно. И да няма внуци, нали сме заедно. Друг ще дойде. Ама никой не дойде повече да я търси.  А тя на другата година пак забременя. А мъж няма. Комшиите се смеят зад гърба ми. Идеше ми да я убия. Ала жената ме спря. Луд бях тогава, съвсем луд. На следващата пак. Спря да излиза. Някои заговориха из селото, че е заминала за Варна. Други викаха, че е полудяла, та я крием, да не я видят. Всички полудяхме. Мислех, че си е намерила някой мръсник в селото, дето я резили, ама то... Господи, какво излезе то, Господи! Нали си споделят с майка й, по женски. Щом дойде денят, майка й се качва при нея, на втория етаж  и се заключват. Аз залоствам от вън. Направих и малко прозорче, да мога да им нося храна. Баня има дъщерята и кухня съм й направил, обзавел съм я, ама готвя аз. Майка й не се отделя от нея. Всичко заключено, прозорците ги заковах отвън плътно с дъски. В стаята, в кухнята, до тоалетна – все заедно. Ама нещо става горе. Преди да дойде денят да отворят и да слязат, цяла нощ слушам как вие вълчица. Честен кръст. На виж. Вълчица вие в къщата ми.

       Мъжът се прекръсти и пак задърпа катрана от цигарата навътре в дробовете си.

       - Вълчица! Дъщеря ми! Пазихме я и - пак  бременна. Тази година, като отвори вратата, за да излязат жената пак плачеше и ми вика : “Магия. Омагьоса ли са ни детето. Око не затварям даже да мигна – все плета и на нея не давам да спи. Заключено. Няма как да влезе някой и да иска, ама пак бременна. Господи,  магия някой и е сторил!” Черкези сме ние. И българи имаме и турци и цигани. Ама си живеем, разбираме се. Но с тази болка не се живее. Господи, само да мога да умра, само да умра, да се свършат мъките на момичето ми!

       Не зная колко време още съм слушал странната история на този странен и измъчен човек. Разказа ми, че като почнела да вие дъщеря му през последната нощ, дъските, с които  бил заковал, прозорците започвали да скърцат и хлопат, сякаш невидим звяр драскал и се опитвал да ги откърти. На сутринта взимал от сайванта дървената стълба и я подпирал на къщата и оглеждал прозорците. На всичките дъските  им били по местата си, но на някои пироните били извадени наполовина, а ръбовете им нагризани. Имало и следи от нокти.

       - Аз съм ловджия, зная как изглеждат вълчите лапи. Вълци са се опитвали да влязат, ама как са стигнали до втория етаж. Не са били обикновени вълци – духове, духове...

       Забравил за болката в подутия си глезен разглеждах лицето на стареца. Браздите на бръчките му съвсем бяха потънали навътре към костите. Всяка дума като длето дълбае тези пълни с морска сол резки по кожата, все по-дълбоко, все по-навътре. Лицето му постепенно се свива и изсъхва както синята слива се свива около твърдата си като кремък костилка. Лице от кожа, кости и душа като кремък. Обезкръвената бразда на устните му отново се разтресе и той продължи да разказва. Може да говори с години за болката си, докато накрая съвсем се сбръчка и надеждата, че ще получи отговор от някой непознат, изсъхне като ошав под палещите слънчеви лъчи. А може би плодовият й сок отдавна бе изтекъл.

       - Знаеш ли, че пета година в къщата ми смях не се чува. Не помня какво е усмивка. Но друго ме плаши, че може детето ми да спре да плаче. Пресъхнат ли и сълзите, остават само пръст и пепел. Няма да поникне семе в тази пръст. Само пепел. Прокълнато ми е семето. Господи!

       Неусетно вятърът се беше засилил. Вълните с глуповато роптаене ровеха между купчините празни мидени черупки и надупчени раковини. Подмятаха по-едрите парчета, подхвърляха си ги, поемаха ги една след друга, ту панически, увлечени от поривите на вятъра, се разбягваха по линията на брега, за да изчезнат отново в собствената си солена неизвестност, която ги беше родила.

       Старецът продължаваше да разказва. Все по-тихо, като че и той се заслуша в помръкналата, заканваща се морска повърхност. Високо над главите ни се чу продължителен тътен и между два разминаващи се мрачни облака в посока на задаващата се буря се плъзна металното тяло на самолет. “Изглежда толкова самотен, помислих си докато проследявах с поглед плахото намигване на сигналните светлини в края на крилете му, далеч от земята, сред гръмотевичните облаци, пресичащ неуверения лъч лунна светлина, процеждащ се в случайно отворена от вятъра дупка в облачната тъкан. Прилича на изгубено дете, далеч от родителите си, от уюта на малкия но така добре познат свят на дома, където дори необичайните и нови неща носят настроението на сигурност и усещането за спасение. От какво, от кого? ”

       Мълниите не дочакаха шума на двигателите да заглъхне. Ослепителните им остриета се изсипаха върху морето,  в началото отделни взривове от светлина, догонени от раздиращия слуха ми тътен, след това на цели снопове, превръщайки черното огледало на морето в кипяща недоволна плът, прорязана от смъртоносните артерии на небесното електричество – гигантско, неукротимо тяло което вдишва и издишва електрическите изпразвания на небето.

       Свръхестествената, нереална заслепяваща светлина на мълниите с фотографска точност запаметява в накъсани от непрогледния ветровит мрак кадри призрачно движещите се ниски дървета, осеяли ръба на  песъчливия рид, опасал брега; нереалността на мокрите клони превивани от вятъра към скалните ядра в ронещата се под дъждовния напор почва; разхвърляните по тясната пясъчна ивица скални късове и купчини камъни, посипани от черупчестите спомени на отминали бури, като черни, лъскави от дъжда тела на делфини, изхвърлени, наказани на вечно изгнание от родния си дом – на крачка от морето но никога отново свободни, пленени от пясъка и кухите спомени на раковините; нищожността на две човешки същества, оголени от претенциите на изкуствено осветения железобетонен свят, изправени сами пред гнева на непобедимия воден звяр, превърнати въпреки волята си в заложници на двубоя му с гръмотевичния тътен на небето и волята на освирепелия вятър; две същества търсещи закрилата на мъртвите скални титани, погребани на открито върху пясъка, забравили за миг, който може да продължи цяла вечност, собствената си болка, същността си и цялата патина на цивилизацията, която тук - на ръба на лудостта от вода и мълнии – се пропуква и бива отнесена в мрака от поривите на вятъра.

       - Бурята започва! – провикна се старецът – Скоро ще започнат да се събират. По-добре е да си тръгваш.

       - Кои се събират? – опитах се на свой ред да надвикам приближаващата разруха на бурята, търсейки очите на стария човек в накъсаната светлина на мълниите.

       - Онези, които оставят следи от вълчи нокти и зъби върху дървото на лодките и дървените капаци на прозорците. Онези, които проклеха детето ми и които взимат неговите деца. Тръгвай си докато можеш! Ти нямаш нищо общо с всичко това. Проклятието е хвърлено върху моето семе. Връщай се!

       Напълних дробовете си с въздух, но преди да го превърна във въпрос, във вик, една голяма вълна се разби в скалата пред нас, раздвои се на големи тъмни езици, които опипаха за част от секундата въздуха и след това ни пометоха. Ударих силно главата си в нещо твърдо и усетих как въздухът изскача от дробовете ми на мехури. Навехнатият ми глезен се закачи в нещо, което го усука и този път изкрещях от силната болка. Мехурите спряха да излизат и когато  долових горчиво-соления вкус в широко отворената си уста, смесен с парченца черупки и пясък, някой сграбчи ръката ми. Мократа тъмнина в очите ми започна да се сгъстява и последното, което видях в проблясъка на далечна мълния, бяха собствените ми разширени от ужас очи, отразени в плуващите покрай лицето ми големи като огледала седефени повърхности на мидени черупки.

       Някой сграбчи ръката ми. Не виждам очите си, не чувам сърцето си, не усещам доказателства за собственото си съществуване, но продължавам плахо да подозирам че съм “Аз”, каквото и да означава това. Седефените форми на огледалата отново затанцуваха пред очите ми, леки и прозрачни, излизат някъде отвътре, от самите ми очи, описват странни фигури във въздуха и продължават да наедряват в тъмнината. Движението и промяната на формите няма край. Прозрачността отстъпва място на преливащата се седефена плътност, насочвана от все по-строгите контури. Взривове на електрически изпразвания изпълват безтегловността на тишината с концентрични звукови миражи за причинност. Вслушвам се и се опитвам да намеря причина и за себе си, оправдание на подозрението за собственото си съществуване. Вслушвам се. Слушам. Уча се да различавам думите. Повтарям ги във въображаемото си съзнание или в съзнанието на своето въображение. Отварям мислено уста и с болка, раздираща гърдите и ослепяваща мозъка ми, разкривам повторно тайната на сътворението...

       Кашлям... Плюя горчива слуз, излизаща от дробовете ми... Проглеждам, за да открия, че седефените форми ме наблюдават със сляпата, отразена светлина на очите си... Придобивам отново тегло и заедно с откритието на твърдата скала под тялото ми, получавам обратно слуха си...

       Старецът лежеше до мен в локва вода. Дъждът беше спрял. Някъде далеч под нас се чуваше грохотът на вълните, и само развените от вятъра, над ръба на скалната тераса, кичури морска пяна доказваха връзката ни с онази вълна, която преди миг, който може би е продължил цяла вечност, ни помете от тесния скалист плаж. Реалността изглежда различно, когато гледаш на нея с отразения блясък на седефените си очи. Странните форми продължаваха да ме наблюдават, увиснали във въздуха над мен, докато се опитвах да свестя стареца. На челото му тъмнееше рана, оголила костта на черепа. Кръвта отдавна бе спряла. Най-сетне старият рибар отвори очи, светещи досущ като лунно тлеещите тела над нас и на свой ред дълго се дави в собствената си пареща болка на преоткриване на света.

       Когато най-сетне успя да седне, старецът ме погледна, протегна ръка и ме потупа по рамото.

       - За малко да те изпусна. Не знаех точно кога ще дойдат. Чувал съм за тях от майка ми. Има една приказка, за проклятието на двете села. Винаги съм мислел, че са само приказки, които жените разказваха на децата, за да ги накарат да слушат. Очите ти...

       - И твоите  светят по същия начин – отвърнах му.

       -Е, значи тогава ще е вярно това, което старата ми майка е разказвала на мен и сестрите ми.

       Старецът бавно се изправи на крака, олюля се за момент, пое протегнатата ми ръка, облегна се на нея и за секунда остана неподвижен и безмълвен. Появи се странно трептене, което постепенно изпълни въздуха, напомняйки ми за безтегловността на тишината, но този път усещането беше не просто за обреченост, а и за някаква предначертана определеност на всяко нещо, което щях да изпитам от този момент до края на живота си; предначертана яснота не само на мен самия, на стареца до мен, на появилата се на ръба на скалната тераса висока млада жена, облечена с бяла нощна риза, покриваща глезените й, на очите й наблюдаващи ни със седефената тъга на лунния сърп; предначертано бе всяко движение на морската повърхност, всяко своеволие на вятъра, всеки негов порив, всеки облак, мълния, капка дъжд, дори спомена за слънчев следобед изпълнен със златисто-зелените сънища на един уморен човек, дори смътното усещане, че това съм бил аз, но преди. Преди какво? Преди границата. Бях я преминал, заедно със моя странен спътник. Бях оцелял благодарение на него, превръщайки се в част от нещо, което никога не ме е засягало, дори не съм предполагал за възможността да съществува, но така или иначе вече бях от другата страна – част от този седефено искрящ цикъл, който тепърва ми предстоеше да опозная. От къде зная? Просто всичко е предначертано и аз съм част от това, което ще се случи. Както и паркът, в който сме сега, докато ви разказвам тази история: луната е била подпряна върху клоните на тополата преди запомнените времена и от тогава събира праха на звездите; ние – седналите около масата, под навеса на кафенето: всяка цигара вече е била изпушена, всяка дума е била изречена и чута, всеки жест е бил усетен, движението завършено, а луната бавно се скрива зад подгизналите облаци, надвесили се над скалната тераса и прибоя.

       Трептенето се засилва и всичко, което е било изплува от небитието със собствените си очертания, придобива формата и звука на песен. Поглеждам стареца в очите и разбирам, че пее. Старецът пее древна песен. 

       Някога зад ръба на белите като човешки кости стръмни скали е имало две села – Топола и Дениз. За тях пее старецът, за хората им и за дебелите сребърни кръстове гордо издигнати над църковните куполи на Топола, за камбанения звън, и за протяжните мелодии, напомнящи за горещите пясъци на Анадола, изливащи се от увенчаните със златни полумесеци минарета на Дениз. В мъгла и кръв тънела границата между двете села, между истинските и правоверните. Но след някое време бил установен договор – “Вяра с вяра се не смесва” – основен и свещен закон. Но времената се променяли, без някой в двете села да усети. От сянката на кръста се отделила жена. От сянката на полумесеца напред пристъпил мъж. Песента не казва как са се срещнали. Но повтаря, че се обичали. Сменил черкезът вярата си и се преклонил гологлав пред сянката на кръста, за да бъде с любимата си. Поглеждам в очите на стареца, устата му едвам потрепва, очите блеснали и той продължава да пее за любовта. Не знаел черкезът, че любимата му е сложила покривало на главата си, потърсила правото си на любов в сянката на правата вяра. Пак били  разделени – сами сред чужди. Недоволни били православните и правоверните. Много обиди били разменени и много закани, но кръв този път не се проляла. “Вяра с вяра се не смесва” – основен и свещен закон. Престъпилите го били изгонени позорно от селата си. Влюбените построили къща на скалната тераса, където сега прав старецът не спираше да пее, а аз му пригласям, без да знам защо и как разбирам непознатия ми език. 

       Трептенето се ускорява, седефеният пламък в старческите очи все по-често хвърля искри, нещо се случва, но не успявам да разбера всичко. Осъзнавам само, че смъртта е предопределена, вече се е случвала; и проклятието, за което ми говореше старецът, се е сбъднало. Старецът продължава да пее и аз му пригласям, без да зная защо и как разбирам чуждия за мен език:

Отпуска се на плиткото вълна,

помръкнала, безветрена и бездиханна.

И лодки – стотици лодки без платна –

като седефени черупки –

полюшвани във ритъма на песента,

с тъга оплела времето във водорасли.

Мъглата лепкаво се взира към брега –

бездомница като рибарска песен.

И корени, настръхнали в солта...

се взират сляпо в тъмната вода.

Безгласен писък на жените,

разперили намачкани платна

на белите си нощни ризи...

       Трептенето на песента отново се променя. Но не от веднъж, а постепенно. Както приливът не идва с една вълна, така мелодията се изпълва с нови емоции, нови чувства, които променят звученето на думите. Думите пълнеят, омекват, разпуска се материята на звука и се разлива над скалната тераса в тъжен химн, изпълняван от сляпо фосфоресциращите седефени очи. Мелодията струи от очите, а телата придобиват все по-отчетлива форма. Мекотата на контурите им се стопява, а неясната граница между тяхната светлина и тази на луната се подгъва навътре, привлечена от уплътняващото се телесно ядро. Ядрото е самата песен. Тъжна и мрачна.

       Поглеждам към Луната и с изумление наблюдавам как меланхоличната спътница на Земята едрее със всяка изминала секунда, като бременна жена. Издува се и се изпълва все повече и повече, колкото повече се засилва тъгата в хора на седефените гласове. Старецът съвсем се е изсушил, песента го измъчва, изсмуква последните капки живец от това сбръчкано лице, но той само ме гледа с блестящите си очи, а в улеите на годините, по лицето му се стичат седефени бисери. Лунните фигури се приближават към него – мъже, жени и деца, старци и пеленачета, понесени от майките си на ръце. Цялото светещо множество изпълва терасата, и постепенно ме изтласква към каменната стена. По лунната пътека, простряна през прореза в един нереално обагрен облак, продължават да прииждат седефени хора. Мъжете носят на главите си калпаци или чалми, а някои са гологлави. Широките ефирни панталони на стройните женски нозе, дългите и широки поли на фустите и престилките облъхват въздуха с пламъците на лунния си огън. Децата, които могат да вървят сами, вървят заедно с възрастните, а очите им, и на тях и на пеленачетата пеят заедно с очите на мъжете и жените в променящия се спектър на седефения световъртеж, който променя облаците, морето, скалите, дори небето, опитало се да изглежда поне привидно недосегаемо в своята неразгадаема отдалеченост. Реалността отдавна не съществува.  Реалността е само спомен за един изумрудено слънчев сън в отдавна отминал следобед. Превърнала се е в ехо на котешките писъци на чайките. Птиците са експлодирали в сребристи облаци, а техните писъци са писъците на огъня обхванала къщите. Твърдостта на скалния къс на който някой е лежал, слушайки вълните през един отдавна отминал следобед, следобед, който е може би само измислица – отблясък на реалността – тази твърдост е огнено разколебана. Земята се тресе от въздишки. Къщите се изкривяват ту размиват очертанията си, притиснати на едно място от разминаващите се вибрации на земята. Срутват се пред очите ми, затрупвайки подпалените сенки на стопаните си.

       Трептенето се променя за сетен път, все по-задъхано струи мелодията от седефените очи, препускащи заедно с гибелните картини пред очите ми, като рояци светулки, непрекъснато сменящи посоката на полета си. Сред рояка им продължава да съхне като дърво старецът, неспособен да спре песента. Чувствам себе си също изцяло подвластен на тази реалност и не ми остава нищо друго, освен да дослушам песента за едно сбъднало се проклятие до самия й край. Без права и без възможности, по-твърд и от скалата, в която съм се притиснал. И аз слушам:

Безгласен писък на жените,

разперили намачкани платна

на белите си нощни ризи...

По черните стъкла

пропълзяват огнени филизи,

разлистват се в извивки димни,

погълнали нощта – звездите.

Светлина и мрак

във танци дивни изригват от скалите.

- Вода, вода за Бога!

Ала в пресъхналите каменни гърла

изригват огнените ветрове.

И отново, пак  и пак –

- О! Богове! – разтърсена земята стене

в родилна мъка, и в мъката оброк:

Ръце, лице, душа,  всичко да изчезне –

и стар и млад – пригласят къщите виновно

със стъклен звън, искри и пукот.

Отново гърч плътта разтърсил,

нов огнен дъх изпуснат

пече пръстта, раздира

нощните им бели ризи...

Прострени в мрака върху огнени корнизи

обезкръвени, душите избелели

развявани от хищни ветрове...

И писък разкъсал се на две във пламък,

докато тишина и мрак не надделели

над къщи тлеещи и съскащ камък

И бяла, върху черната земя,

ръка потрепнала в посока на брега;

уста се сепнала, проклинайки света

и прах в залог

и пръст в пръстта,

без  право на размяна

и тишина,  и ослепяла мъка

и в мъката оброк.

       Вибрациите преминах в неразбираемо усукване на звука, което помете всичко като мощна центрофуга. Единствено старецът продължаваше да стърчи в средата на скалната площадка, докато седефените фигури прелитаха все по-бързо и все по-бързо по разгъващата се спирала на звуковата центрофуга, докато не изтрещя мълния и всичко утихна. Духовете от миналото бяха увиснали във въздуха, на педя от скалния под, поклащайки се в такт със шума на  прибоя, долитащ  долу от ниското, сякаш всеки момент по даден сигнал щяха да извият дивашки разюздано хоро по края на терасата.              

       Прокълнатите се отдръпнаха точно пред мен и в пролуката видях в центъра на гигантския им пръстен увиснал на педя над земята да се рее старецът – развяван от вятъра къс лунен отблясък. Всички гледаха в моята посока. Или поне така ми се стори в началото, поради невъзможността с точност да определя накъде гледат тези болезнено пламтящи очи. Някъде встрани от мен долових до самата повърхност на скалата раздвижване на светлина и тогава за втори път видях младата стройна жена облечена с дълга бяла нощна риза, като тези, които носеха жените в песента, преди да бъдат погълнати от огъня или зиналите земни пукнатини. Жената пристъпи напред две-три крачки. Стъпваше съвсем леко, но все пак стъпваше по земята. Спря се за миг и се извъртя към мен. Очите ни се срещнаха и аз видях детето вътре в нея. Видях плода на друго предсмъртно пророчество, което всеки месец гризяло ръбовете на дървените лодки и на дъските, с които старецът бил заковал прозорците на къщата си, за да предпази дъщеря си.  Плодът растеше със всяка изминала секунда в утробата на луната, надвиснала над нас. Младата жена стоя така само миг – стройна и висока, стъпила босонога върху скалната плоча, с развята от вятъра нощна риза. Отново извърна глава напред и продължи стъпка по стъпка до самия център, където баща и

чакаше безпомощен, застанал на самия ръб на една друга граница, върху чиито територии нямаше власт абсолютно никой, освен тези, които бяха предопределени да извършат замяната. 

       От седефения кръг се отделиха двама души – двама мъже, всеки носеше пред гърдите си по една книга, стискайки я с две ръце -  вървяха до самия център на кръга и мълчаливо увиснаха пред стария рибар и дъщеря му. Тишината увисна заедно с тях. Продължи един следобед, цяла нощ и вечност, през която морето се пенеше без звук, сякаш някой бе сбъркал при монтажа и образите бяха записани без звука си.. Впечатляваща картина от лунни образи, замръзнали на фона на бушуващото море, лишено от звук. Самият въздух се изпълни с усещането, с предвкусването на звука, на неговия първообраз зародил се в отблясъците на луната върху каменната площадка и гребените на вълните. И звукът дойде. Светещият пръстен отново запя:

Не стъпвай по скалите. Не, недей!

От измамната им твърдост стой далеч. Пази се!

Че в гърдите си са скрили земен огън.

Стани на въздух и във мрак се обгърни.

Във тишината скрий се! С нас бъди.

По-бързо, не мисли! Ела със нас – една от нас...

       Старецът се замята из въздуха, разперил ръце в страни, като че беше птица, прекалено дълго време носила се по вълните, която сега се опитваше да загребе въздух под крилете си и да се откъсне от коварния капан на уютното топло морско течение. Хорът отново замлъкна, а очите за миг помръкнаха. Тогава двамата мъже издигнаха книгите над главите си и се провикнаха:

Във здрач се превърни! Ела със нас една от нас

Тропни със крак и плюй в пръстта!

       - Нека да живее детенцето ми... Нека!

       Прокънтя отговорът на рибарската дъщеря. Това не беше хипнотично леещата се седефена песен на прокълнатите. Беше истински реален звук, промъкнал се отникъде по някакво чудо в този кръг от светлина, увенчал бунтуващото се срещу собствената си

беззвучност море. Хорото отново се люшна, завъртя се първо на едната, след това на другата страна и запя отново:

Другите да бдят и молят се. Кому се молят?

На светлината? Пеперудени криле се блъскат о стъклата.

Не чакай прошка сред слънчева позлата.

Каквото съградил си в нощен мрак

светлината на деня не ще да разруши.

Тропни със крак и плюй в пръстта.

       - Нека да живее детенцето ми... Нека!

       По-силно и по-уверено отекна отговорът. Хорото отвърна с бясно завъртане – първо в едната, после в другата посока – последвано от виковете на двамата мъже в центъра му, които продължаваха да държат в изпънатите си ръце високо над главите си две книги:

Тропни със крак и плюй в пръстта.

Тропни със крак и плюй в пръстта!

Заплюй морето и света!

Мъртво е детето!

Живи сме в смъртта!

        Някъде в далечината се дочу нов гръмотевичен взрив. За миг се прокрадна и шумът на  морето, но само за миг, след което двамата мъже в центъра продължиха да нареждат, но някак бавно, сякаш разрязваха времето на тънки филии с еднаква дебелина:

Луна! Луна!.

Глупак си ти. Във съскащ пламък ще угаснеш.

Окъпана във светлина ще изгориш.

       Всеки път жената отговаряше по един и същи начин, без да промени позата си – застинала, леко наведена напред, с отлепени от скалата пети, опряла цялата си тежест на пръстите –  като че беше хипнотизирана от значението на думите, в които се събираше цялата, без остатък, една ослепителна и обсебваща мисъл, превърнала се в единствената причина за всяко вдишване, за цялата й същност:

       - Нека да живее детенцето ми... Нека!

Хорото вече се въртеше с бясна скорост, думите се размиваха отново, удължени в центрофугата на времето, и до мен достигаха само парчетата, които вятърът успяваше беззвучно да запрати към мен:

...Луната пълна тук се отъркаля

Заплюй морето и света!

- Нека да живее детенцето ми... Нека!

...Окъпана във светлина ще изгориш.

...детенцето ми... Нека! ... Нека!

Мъртво е детето!

Живи сме в смъртта!

       Постепенно хорото забави шеметното си движение и аз започнах отново да различавам отделните танцьори. Свещениците отново се опитаха да надвикат беззвучно младата жена. Но при всеки техен тласък, тя само потреперваше и продължаваше още по твърдо да повтаря тайнственото заклинание на собственото си съществуване, превърнало се във въздух, който тя ритмично и неотклонно вдишваше и издишваше – невидима материя, която я свързваше с гласа на детето й, растящо в корема на луната. Гласът й се извисява все по-силно. Изпълва се с енергията на гръмотевичните залпове, раздиращи плътта на морето. Залп след залп – гласът й набира мощ. Реещите се във въздуха тела на свещениците потрепват като накъсани от вятъра лунни сенки, почти изтляват, но пак съживяват седефеното си сияние. В този момент забелязвам, как фигурите околовръст започват да избледняват, сякаш тяхната енергия се влива в двамата свещеници. Първо една, след това друга, по няколко наведнъж започват да изчезват с пукот – десетки електрически крушки изгарящи в миг – а след тях остават само светещи прашинки, които изпълват въздуха, носени ту в една, ту в друга посока, като рояци светулки.

       Старецът все така продължава да виси, безпомощен, окачен на невидимата си верига, свързваща го с онази нощ, когато започва всичко. Неспособен да разбере каквото и да е, дори собствената си реалност, изцяло погълнат от седефените спомени, нахлули от онази първа нощ.Някъде в далечината прииждат колебливите огньове на димящи факли, сякаш понесени не от човешки ръце, а от лудешките подвиквания на тълпа мъже и жени, спускащи се по склона встрани от белите скали, надолу към морето. Все по-ясни стават отделните думи. Факлите светят все по-силно, а сенките на хората, които наближават тъмнеят още повече. Изведнъж два чифта ръце издигат в опушената светлина на факлите две книги – свещените книги, излезли от сянката на кръста и полумесеца, събрани заедно, за да бъде въздадено правосъдие тук, на морския бряг – и настъпва дълбока тишина. Когато луната излиза иззад облаците, осветява тъмните сенки, заобиколили малката рибарска къща от всичките й страни. Четирима млади мъже с яки, жилести ръце, разтоварват от гърба на едно магаре дъски и торби с инструменти. Всеки застава срещу една от стените на къщата и когато книгите се издигат отново във въздуха, започват да коват дъските върху прозорци и врати. Тълпата, която ги заобикаля запява на два различни езика едни и същи думи на свещен гняв, и заглушава тревогата, събудена в къщата.

       Старецът напряга сетивата си, за да долови какво става в къщата, но прозорците са заковани плътно с яки дъски, а тълпата дере гърлото си – всички гласове са в синхрон, разноезичните думи звучат еднакво – глас със глас се слива в мощното гърло на тълпата и свещениците дирижират интонацията на справедливия гняв. Свещените мъже излизат напред и спират пред вратата на къщата. Тълпата млъква, като че всички са онемели отведнъж. Двамата започват да говорят на хората вътре в къщата. Отвътре се чуват викове, молби, проклятия.

       Фигурата на стареца стана още по бледа и сгърчена, все така висяща на невидимата си верига. Вече знае защо е прокълнато семето му. Познал очите на своя прародител, издигащ отново свещената за всички правоверни книга, очите на дядо си, очите на баща си, очите на братята си, своите очи... Чистите детски очи – далеч в овощните градини; изпълнените с живот и желание през юношеството – край чешмите, по мегданите и по време на панаирите; струящи  вяра и надежда за утре, което тогава мислеше, че ще продължи вечно и слънчево, като деня на сватбата – изправен предизвикателно до жената, която обичаше и винаги е обичал, майката на единственото му дете, заедно с приятели и роднини пред портите на бащиния дом; излъчващи сила и гордост, когато се роди дъщеря му  - пред широката двукатна стълба на родилния дом, и леко уплашени и невярващи, когато пое от ръцете на жена си малкия плачещ вързоп; и по детски учудени, докато разглеждаше в прореза светлина на отворената врата на детската стая малкото човече, безмълвно лежащо в креватчето си, вдишващо въздуха на бащиния му дом през разширените си малки розови ноздри; щастливи, докато заспиваше в семейното им легло, прегърнал жена си, и изпълнени с разбирането, че дъщеря му ще сънува нея нощ първия си сън в бащиния си дом – неговия дом.

       Старият рибар се опита да притвори за миг седефения поток в очите си.Умората пълзи по всяка вена, артерия и капиляр, раздува отново сгърченото тяло, изпълвайки го с отровата си. В слепите му очи пулсира един поглед и мисълта: “Тълпата е дошла да прибере забранения плод. “Вяра с  вяра се не смесва!” Мъжете и жените отново са едно гърло, ревящо за възмездие. За пореден път свещените книги се издигат във въздуха и къщата пламва от четирите си ъгъла. Пламъците бързо се издигат все по нагоре, първо облизват керемидите, а след това започват да ги подхвърлят една по една, пръскат ги на парчета и бавно пълзят към билото на покрива. Тълпата се е отдръпнала – плътна стена, добре иззидана от еднакви по размер камъни, грижливо дялани от свещени слова поколение след поколение.

       Лицето на къщата се свива, раздърпано под мехурите на горящата боя, покривът малко по малко потъва надолу, дъските с които младите мъже са заковали прозорците и вратите се извиват, усукват се и изтръгват пироните си под напора на горещите пламъци, като че се опитват да избягат от участта на дървената къща. Първи се напукват дъските на вратата, разтресена от друга сила, напираща от вътрешността. Старецът долавя със сърцето си всеки удар на човешките ръце, стоварил се върху горящата дървесина. Най-сетне дървото поддава и вратата се разпада на огнени отломъци. Къщата се надига цяла, като да си поема въздух и пламъците изчезват за част от секундата, след което лумват с нова, още по- страшна сила. През зиналия черен отвор изскача жена с горящи дрехи, понесла до гърдите си един малък плачещ вързоп. Прави няколко крачки по дървените стъпала надолу към скалната тераса и пада на колене, задавена от дима и безумието на нощта. Младата жена бавно изправя глава, търсейки с очи някого сред безименната тълпа, скрит в човешкия зид, опасъл къщата.

       Старецът поглежда в очите й, в спомена за бистрите й зелени очи и усеща въздуха в дробовете му да завира. Облаците светулки изчезват в миг, а провисналите фигури на свещениците изтуляват нагоре към луната, но тя отказва да ги приеме в седефената си прегръдка. Секундата се оплита в обърканата мрежа от спомени, разпъва се между опорните точки на пространството и се извива в писъка на рибарската дъщеря, паднала на колене пред невидимия кръст на баща си, обхваната от лунен огън, притиснала към гърдите си неродената си рожба.

              Тътенът на бушуващото море нахлу отведнъж върху скалната плоча и продължи да се вихри в такта на гръмотевичните взривове. Погледнах нагоре към луната, премрежил очи под напора на поройния дъжд. Беше отново наполовина, без спомен за наедрялата си окръжност. Увиснал в нищото полумесец, непричастен към ставащото, чужд към това което има да се случва, безропотно заслушан в звездите.

       Майката протяга ръце напред към двамата свещеници и внимателно поставя върху скалата детето си. Нов залп от гръмотевици стовари мощта си насред морето. Едно мигване на изпълващите се с дъжд очи и хоризонтът се очерта огнено пепеляв От електрическия стълб се отдели един пълзящ по разпенената морска повърхност лъч – протегнал се между гребените на вълните и мрачните облачни корони – подпирайки се на тях  мълнията запълзя към брега, право към каменната тераса. Пропукваше и изхвърляше на посоки  огнените си кълбета,от които морската вода завираше, щом се потопяха в нея.

       Свещениците приближават майката, простирайки  ръцете си над главата й, завъртат се в кръг, много бавно, без да спират да мърморят своята песен. Всеки на своя език, всеки за своята вяра, и двамата пеят за отмъщение. За вярата, която трябва да бъде възпята и пречистена от стореното зло на вероотстъпничеството. Проплаква дете, майчин глас го успокоява и бавно се заизкачва нагоре към облачния свод, по тъжните трели на своята молитва:

Нека да живее детенцето ми... Нека!

С ръце горящи, като жива факла,

във пясъка забита, като кръст

разпервам се и пак ви моля – нека!

Вземете го, полека.  И нека в пръст

омразата ви се превърне. Нека!

Господи! Дете – живот.

Когато въглени и кости гаснат тихо,

върху пепелището градина засадете –

пролетен пожар да се разпали –

да мога в пламъка на цветовете

очите му да виждам. Да бъда цвете.

И на гроб си майчин като дойде,

майка си да милва и полива

под сянката на бащина корона,

разлистена ще се усмихвам

със багрите на цветовете.

Баща му ще му шепне, а аз ще пея

с гласа на ветровете.

       Черната дупка на вратата на къщата продължава да зее, зад гърба на майката, изпълнена с огнени зъби. Къщата се тресе, прикляква ту на една, ту на друга страна, извива се като жива, готова да погълне всичко, което се изпречи пред слепите очи на прозорците й.  Топлият дъх на огнената й пещ облъхва младата жена и я кара да вдигне унесено глава, на ръба на съзнанието, за да срещне впитите в нея седефени огньове на жреците на вярата:

Но нали този плод изгнил дойдохме да смажем!

Стъпчи  змията! Вярата го иска: Отсечи главата!

Господ грешните наказва. Ние ли ще кажем,

ако Бог е рекъл: Вяра с вяра се не смесва!

Защо да спорим, жено, щом висшият му дух

ръка човешка води? Изклани бяха и народи,

но за молбите им всевишният остана глух.

Млъкни! Покай се! Смири се! Изгори до тлен!

       Къщата бавно клюмва напред – цялата в пламъци – сякаш се покланя на жената, а огненият й ад се протяга към нея и почти я докосва. Жреците бавно я изправят на крака. Тя поглежда към детето си, лежащо върху скалата, без да пуска ръцете на двамата мъже. Вдига глава, поглежда единия жрец  и го нарича баща. Премества поглед между двамата и отчетливо произнася всяка дума на проклятието:

Утробата си тук разкъсвам със ръце горящи,

и докато кръвта ми с пепел се омеси

плюя във очите ви незрящи и проклинам:

О! Пепел! Мъж да се обеси във косите на жена си;

 О! Недоизтлели кости! Оси в утробите жужат;

 О! Кръв кипяща! Паяци във къщите тъкат;

Търпи сърце! Какавида във душите зрее;

Душа, умирам! Вълчицата деца им кърми

и в лунна вечер песен майчина им пее!

За мъст, море, зова! На веки ви проклинам!

И кръст и книгите свещени  да горят!

       Изтръгва се от ръцете на свещениците, обръща се и бавно пристъпва към огнената дупка, отворила се на мястото на вратата на къщата. Кратко колебание, когато пламъците обгръщат за миг лицето й, но продължава напред – навътре, където лежи горящото тяло на мъжа й.

       Мъжете, облечени в свещените роби на вярата си – черна и бяла – се надвесват над детето, впили в малкото голо тяло незрящите си седефени очи. Този с черната роба го вдига на ръце, надниква от близо в очите му и го нарича внук. Другият – с бялата роба – го поема, и той го познава и го нарича син на сина си.

Този плод изгнил дойдохме да смажем!

Господ грешните наказва. Ние ли да кажем,

ако Бог е рекъл: Вяра с вяра се не смесва!

Господи! Дете на грях безсрамен,

когато въглени и кости гаснат тихо,

безсилна е човешката ръка. Нека Бог избира!

Дай, Боже сила, да изчистим тук греха!

       Рояците светулки отново кръжат над скалата. Едреят седефените им светлини и съзиждат отново човешкия зид. Духовете извръщат светещите си лица към морето. Тълпата се понася във въздуха над каменистия плаж в подножието на терасата, спуска се бавно до самите разпенени вълни. Едва тогава виждам четиримата млади мъже, които заковаха прозорците на горящата къща, да носят малка рибарска лодка. Всички висят във въздуха над водата. Последни тръгват двамата свещеници, понесли тялото на детето. Всички се отдръпват встрани и им правят място да минат. Четиримата поставят лодката във водата, задържат я за момент и я пускат. Вълните се отдръпват, изчезват изпод лодката, сякаш успокоени от галеща ги ръка. Свещениците поставят внука си в лодката и младите мъже я засилват навътре. Колкото по-навътре влиза лодката, вълните изчезват. Плъзга се върху съвършено гладката морска повърхност и щом докосне с носа си водата пред себе си, тя засиява като да е лунна плът, а зад лодката вълните отново извират от неукротимата си мокра природа и се впускат озлобено върху брега – щурм след щурм. Седефените фигури не помръдват, недосегаеми за водната стихия, всичките вперили светещи погледи в малката светеща точка на лодката, отдалечаваща се в тъмнината на бурята сред малкото си езеро огледално гладка морска вода.

       Светещото петно на спокойното езеро се отдалечава все по-навътре – напред към хоризонта. Огромни вълни се издигат над него, скриват го от погледите, но след малко то отново се появява, понесло в малката лодка тежкия товар на едно проклятие. Вълните мигновено се претопяват в замръзналото сияние на езерото, щом бъдат докоснати от краищата му. Така изчезват вълна след вълна, докато лодката стане невидима, дори за взора на духовете.

       Детето следи с широко отворени очи движението на луната, която го води напред, към непознатите брегове, скрити зад черния буреносен хоризонт. Разкъсва облак след облак, неотклонно бдейки над него. Един сигурен спътник и закрилник, по-стар от самата вяра, дори от света, по-силен от свещените слова на попове и ходжи и техния богоугоден гняв. Луната е по-стара от самите богове. Стара е поне колкото морето. Постепенно небесният фар се стопява, избледнява светилната му, прозира и през тази негова прозрачност нахлуват отново ветрове и облаци и лодката продължава да се движи навътре, погълната от тъмнината.  Миг на спокойствие, след който морето отново закипява, мята се като че ли е изгорен от допира на факла звяр, който се опитва да се измъкне от древното си леговище. Вълни – една след друга: вятърът се гмурва в дълбокото на водата и издига гигантски вълни, гмурва се пак и пак. Електрическите акорди на мълниите се посипват отново и яхат разпенените гребени на озверялото водно тяло. Докато мракът става толкова гъст, че дори небесните огньове не могат да го раздиплят, поне за една въздишка, и лодката изчезва завинаги.

       Когато бурята най-сетне е отминала, а слънцето се надига предпазливо иззад ръба на всемира и плахо оглежда останките от древната война на вода и суша, чезнещите в светлината на деня фигури продължават да се реят над морския бряг, взиращи се в изгряващото светило, в очакване на отговор, знамение или възмездие – присъда.

       Именно след нея нощ се появил белия като сняг делфин. Появявал се всяка пролет, много десетки години, и изчезвал през есента, когато паднело последното листо от някое самотно дърво и понесено от вятъра замръзвало върху нечия изорана нива. Рибарите казвали, че делфинът доплувал от изток, заедно с изгрева. Тогава изчезнала и рибата. Някои твърдели, че не е делфин а морски демон, довлякъл се Бог знае от къде, който изяжда през нощта рибата, а през деня плаче като кърмаче навътре в морето. Според други, делфинът плачел през нощта, а през деня не само изяждал рибата, но дори убил стотици рибари, осмелили се да го преследват. Селяните от Топола и околните села пък се съгласявали със вторите, когато се завържел спор в пазарен ден. Селяните идвали да купуват риба от рибарите, и да продадат своята стока. Други казвали, че рибата не е изчезнала, а само намаляла. Малцина останали рибари. Повечето лодки били изгорени в печките през свирепите ветровити зими, или пък се разпаднали на прах от вятъра, слънцето и дъждовете, и така дървените кейове запустели, пометени един след друг от бурите.     

       Старият рибар погледна в тъмните й като юлски череши очи и усети въздуха в дробовете му да завира. Облаците светулки изчезнаха в миг, а провисналите фигури на свещениците изтуляха нагоре към луната, но тя отказа да ги приеме в седефената си прегръдка. Секундата се оплете в обърканата мрежа от спомени, разпъна се между опорните точки на пространството и се изви в писъка на рибарската дъщеря, падаща на колене пред невидимия кръст на баща си, обхваната от лунен огън, притиснала с ръце неродената си рожба.

       Тътенът на бушуващото море нахлу отведнъж върху скалната плоча и продължи да се вихри объркан от акордите на гръмотевичните взривове. Погледнах нагоре към луната, премрежил очи под напора на поройния дъжд. Беше отново наполовина, без спомен за наедрялата си окръжност. Увиснал в нищото полумесец, непричастен към ставащото, чужд към това което има да се случва, безропотно заслушан в звездите.

       Старецът долавяше със сърцето си всеки удар на човешките ръце, стоварил се върху горящата дървесина на вратата. Най-сетне дървото поддаде и вратата се разпадна на огнени отломъци. Къщата се надигна цялата, като да си поема въздух и пламъците изчезнаха за част от секундата, след което лумнаха с нова, още по- страшна сила. От зиналия огнен отвор изскочи дъщеря му. Въздухът в дробовете му започна да гори непоносимо и старият човек закрещя от болка. Всичко се повтаряше отново, но този път беше дъщеря му. Единственото му дете. Някъде от далеч в главата му прокънтя “Семето ми е прокълнато! Само пепел и пръст. Пепел и пръст...” Отново видя млада жена да се изкачва по трелите на тъжната си молитва нагоре към студената луна – дъщеря му се молеше за неродения живот на детето си. Неговото семе. Отново свещениците – единият в бяла, а другият в черна роба – протегнаха към небето свещените  книги. Отново чу думите на майчиното проклятие, изречено в суматохата на разпилените седефени светулки. Времето продължаваше  безмилостния си водовъртеж, усукваше ума му в центрофугата на нечовешката си логика, изстисквайки последните му сили. Когато видя дъщеря му да се запътва бавно към дима, бълващ през изкъртената врата на горящата къща, усети нещо неопределено да се раздира вътре в него. Не знаеше какво точно , но нещо се разпра като платно – от край до край, и нахлуха спомените. Червените и жълти цветове на герберите,  предизвикателната стойка на димитровчетата през есента, първите кокичета нежно подали се изпод топящата се снежна кора, старата круша, отрупана с жълти сочни плодове, посадена още от бащата на дядо му – за когото като дете му бе забранено да пита и всички в редките моменти, когато заговореха за него, го наричаха черния ходжа – цялото благоуханно море от рози, трендафил, ружи, дишащо слънчевите лъчи в градината на бащината му къща; безсънните нощи на бдение, удавени в сълзите на майка й, и четирите мъртви деца, откраднати от морето, които погребаха невидяни със сълзите на дъщеря му... кротката тишина на усмивката й, преди да каже “Да!” в ритуалния дом в Каварна, и след това все същата слънчева и усмихната по време на цялата сватба в двора на къщата им, и малко загадъчна и непозната за него, когато я наблюдаваше как гледа с черешовите си очи мъжа си; врабците по портите в прашните летни следобеди и звука от шляпащите боси крака на дечурлигата и ... гласа на дъщеря му; обелените колене, когато падна по време на първия си урок по езда, тъкмо се бяха скрили белезите от многобройните й перипетии с колелото... звуците и мирисът на люляка до прозореца на детската стая от онази пролетна вечер, когато тя заспиваше за първи път в бащината къща, а той я наблюдаваше горд и същевременно учуден, че това наистина се случва, че е баща, че е мъж...

       Потокът от спомени се усука, завърза се на стегнат бодлив възел, който раздра гърдите му и старият мъж нададе дълъг, протяжен вик, който не спря докато тичаше нагоре по дървените стъпала към детето си, към дъщеря си. Всяка следваща крачка се удължаваше, отдалечавайки го от веригата, свързваща го с онази кошмарна нощ на черния ходжа, докато усети как тя се къса. Вече нямаше значение нищо друго. Взимаше по две, по три стъпала наведнъж, вдишвайки и издишвайки една единствена дума – “Дете...”, докато остана без дъх, на метри от изгарящата къща. За миг мярна проснатото от вътрешната страна на прага мъжко тяло, протегнатата към морето ръка, покрита с мехури от изгарянията. Сграбчи дъщеря си безмълвен в прегръдките си и раздиран от спомените изхлипа в косите й –“Господи! Дете – живот!” и скочи през отвора на вратата в пламъците, обхванали мъртвото от десетилетия тяло на сина на черния ходжа. Къщата леко се надигна със  скърцане, пое си за последен път въздух и се срина с трясък сред облак парещи искри и пламъци.

       Когато се съвзех, светлината на изгрева деликатно надничаше през затворените ми клепачи. Бурята бе отминала отдавна. Някой ме хвана за ръката. Отворих очи. Изправих се и седнах върху мократа скала до белокосата млада жена с черешови очи. Тя постави ръката ми върху корема си и аз долових протягащия се вътре в нея нов живот. Така седяхме двамата един до друг върху мократа от бурята скална тераса. Слънцето бавно изпъваше лъчите си над синьо-виолетовия хоризонт. Вълните се плискаха дружелюбно в ниското под нас, подмятаха си разсеяно старите си играчки  - мидени черупки, рапани и разноцветни камъчета. И някъде в далечината пред нас, от рибарските лодки пролетният вятър донесе една чудна песен:

Стотици слънца ще изгреят над пясъчни дюни

и птици до късно ще пеят в горите през юни.

Луната ще чака, стаила дъха си във мрака,

да срещне светлика високо, високо в клонака.

Земя и небе ще се срещнат за прошка в морето,

където ще грее отразено крилото на чайка,

от душата на топлия източен вятър подето,

а свободата ще пее, повикана светло с  вълните.

Небе ще кръстосват надлъж любовни комети,

и звездите ще палят лунен фар във тъмите,

Две споделени в очите пред портата думи

път ще проправят сред тихите пясъчни дюни.

Ще поникнат цветя от горещата пепел,

и пеперуди деня ще изпълнят с усмивки.

Ще шумят сред градини немирни детските стъпки

и сънят ще се връща, цял обсипан с рапани,

Врабци ще си спомнят до късно по селските порти

безкрайните ниви слънчогледни кохорти

Нехайно звезда ще се хване в капана за мишки...

Ще клюмат кротко стрехите над цъфнали вишни,

вечерно сгушени в жужащите пчелни въздишки.

Стотици слънца ще изгреят над пясъчни дюни

и птици до късно ще пеят в горите през юни.