ПРИКЛЮЧЕНИЯ С КОЛЕДЕН ПУЯК

Ако беше жив Бранислав Нушич, като нищо бих му изпратил писмо с гореща молба да опише с неговото неповторимо чувство за хумор тази история. Да, но не е. Затова и не съм го направил -  не може просто ей така да  изпратишш писмо, на чийто плик е написано само твоето име като подател, а от точния адрес на получателя няма и помен.

Предполагам, че сега Нушич си пие препеченица със своите герои някъде „горе” и се мръщи на моите дилетански графомански напъни. Но вината си е негова – успя да стане прочут писател и комедиограф, консул, директор на Сараевския театър, накрая и академик, но побърза да замине при свети Петър още в началото на 1938 година, ненавършил даже и 74 години, вместо да поживее още толкова.

Все пак като възпитан човек прецених, че няма да е редно да го деранжирам с едно мое персонално посещение в сегашното му местопребиваване. От друга страна „известни” допълнителни съобръжения ме принудиха да се откажа от подобно еднопосочно пътуване. Затова за негов, най-вече  за ваш, ужас, накрая порових в паметта си и не само дословно възстанових въпросната история, но даже намерих  достатъчно дързост и да я опиша. Е, благодаря предварително за бурните ви  аплодисменти. Както  казват скромните хора, в челната редица на които безспорно съм и аз:”Нямаше нужда.” Мисля, че и друг път съм ви обяснявал и то съвсем аргументирано, колко скромен и най-вече свенлив човек съм аз.

Що се отнася до самата история, тя казва следното:

В средата на декември 1997 година се обади моят приятел Александър Вукобратович (Ацо) от Белград и ми съобщи много приятна новина – на сина му Бранислав се родил син, така че той вече не бил просто Ацо, а „деда Аца”, отгоре на всичко внукът бил кръстен на него - Александър. Радостта му беше толкова голяма, че почти ни изкомандва двамата с жена ми да тръгваме веднага за Белград за да отпразнуваме раждането на „мали Ацо”, да посрещнем заедно Нова година, а след това и „Божич” (Коледа, която в Сърбия продължава да е на шести януари). Приехме с удоволствие. И защо не – хем щяхме да отпразнуваме празниците с близки приятели и то гарантирано забавно, хем щях да си прибера колата от сервиза във Велика Плана – на около 60 км. от Белград.

Жена ми веднага се разтича да купува разни подаръци и слава Богу, този път успя да сколаса навреме. Почнахме да умуваме как да отидем до Белград. Най-разумно беше да пътуваме със самолет, но точно тогава пряката връзка София – Белград бе прекъсната, а освен това този, който не е пътувал с жена ми няма никаква представа какво значи това. За  да пътуваме удобно и в същото време да можем да вземем всичко, което тя приготви за пътуването, плюс подаръците, трябваше да тръгнем ако не с ТИР, то поне  с микробус. Все още се надявам тя самата  да не прочете този пасаж, но така или иначе, това си е голата истина. За да тръгнем   с „Фаворита”, трябваше да му монтирам огромен багажник на покрива, което значеше, че вятърът неминуемо щеше да ни отнесе в „неизвестна посока”, както е модерно да се пише сега. Освен това, както вече споменах, трябваше да си прибера служебната кола.

Накрая решихме да пътуваме с влак, нещо, което не бе ми се случвало от десетки години. От пътническото бюро на „Гурко” купих два билета със запазени места първа класа - влакът тръгваше сутринта.

Когато денят Х дойде, поръчахме такси по телефона, с уговорката да бъде комби и то с необходимия резерв от време. Да, но таксито не идваше. Жена ми се обади още няколко пъти, но тези разговори не ни осигуриха никакво такси, а времето, което никога и с никого не се съобразява, стана критично малко. Накрая се обадих на комшията Данаил, който с готовност се съгласи да ни закара до гарата. Той също имаше „Фаворит”, но за наше щастие комби, а имаше и допълнителен и то голям багажник на покрива.

На гарата, претоварени с огромни сакове и пакети „полетяхме” към перона на девети коловоз. Естествено, ескалаторите не работеха, а до тръгването на влака оставаха минути. Но когато застанахме на перона...ни следа от влак. Такъв се кипреше на съседния коловоз, но не и на нашия.

„Ами сега? Какво ще правим? Влакът сигурно вече е заминал.”, паникьоса се жена ми

„Така изглежда”, отговорих спокойно и започнах да се оглеждам за някой железничар и го попитам, но и такъв нямаше - на перона стърчахме само ние двамата. Накрая, но на съседния перон видях железничар, който даваше знак на пътниците да се качват във  влака.

„Хей, железничаря!”, провикнах се аз, при което той се обърна и ме погледна учуден.

„Къде е влакът за Белград?”

„Ето го, а вие какво правите там. Влакът ще тръгне всеки момент.”

Не можела да тича жена ми ли? Глупости! Независимо от безбройните пликове, чанти и сакове, като мълния се спусна по стълбището към тунела и се изкачи по следващите, водещи към съседния перон само за секунди. Вече застанали при влака задъхана попита:

„Ами къде е нашият вагон?”,

„Ето го.”, отговорих аз и започнах да хвърлям сакове, пакети, бали и т.н. през все още отворената пред мен врата, накрая и нея. Е, жена си не я „хвърлих”, просто много активно й помогнах да се качи. Локомотивът вече свиреше – знак че ще тръгва. Скочих и аз и още щом стъпих на предстълбищната площадка на вагона, автоматичната врата се затвори, влъкът потрепна и потегли.

„Ох, щеше да ми се пръсне сърцето от притеснение”, проплака жена ми.

„Доколкото разбирам от медицина, още не се е пръснало, в противен случай нямаше да чувам глас ти. Но сега да не се мотаем, а да си потърсим вагона.”

„Нали каза, че това е въгонът ни?”

„Ако не го бях казал, щяхме най-много да видим опашката на влака. Важното е, че сме в него, ако разбира се този влак не е за Враца например.”

„Как за Враца? Нали железничарят...”

„Железничарите, мила, са най-големите музаверджии. Ако влакът за Белград наистина вече е заминал, той като нищо е могал да се пошегува с нас. Ти да видя някъде табела „София – Белград?”, бях сигурен, че в бързането не е видяла надписа на излизане от стълбището.

„Не съм, но това не ти дава право да говориш така за железничарите. Ако става въпрос за музаверджии, аз познавам един и то от тези, които са удостоени с прозвището „Заслужил музаверджия на Република България”. Няма да казвам името му, но той в момента седи от дясната ми страна.” – вече беше свикнала с моя, понякога доста странен хумор, но от друга страна в момента си позволи доста некоректно да заимства израз, който навярно аз съм измислил, но както и редица други неща, не съм патентовал. „Ти по-добре ми кажи защо въобще не се притесни, че можеше да изпуснем влака?”

„Добре. Ще го направя само защото понякога ми казваш, че ме обичаш колкото оттук до всички звезди и обратно, въпреки че не те съветвам да използваш повече този израз защото...”, но тя ме прекъсна с поредните  въпроси:

„И защо да не го използвам? Ами ако това е вярно?”

„Ако е вярно, още по-лошо, защото съгласно непознати на теб науки, това е равно на нула.”

„О, моля те, не започвай с твойте теории. Неможеш ли най-после да се научиш да мислиш и говориш като нормален земен човек?”

„Добре, добре. Няма да ти обяснявам, че ако качиш нещо, което тежи примерно 50 кгр. на Черни връх и се върнеш с него в отправната точка, извършената от теб работа, колкото и да ти е чудно и неприятно, наистина е равна на нула. Но на въпроса. Защото можехме да вземем две от свободните таксита, които видя пред гарата и те без проблем щяха да ни закара до гара Драгоман преди да пристигне влака, а и престоят му на гарата е значителен, тъй като там би трябвало да се извършват граничните и митнически проверки.”

„А защо две таксита?”

„Заради багажа. В едното щеше да пътуваш ти с половината багаж, а аз в другото с останалия багаж. А сега ти ми кажи, защо все още стърчим тук, вместо да си намерим вагона?”

„Прав си, но не знаем къде да го търсим. Въпросът е: „Напред или назад?”

„Е, това вече е изключително изчерпателен въпрос и ако зависеше от мен като нищо бих те предложил за Нобелова награда. Дори съм сигурен, че и самият Шекспир в момента се обръща в гроба си засрамен, че не се е сетил да използва твоя брилянтен вариант на неговия въпрос: „To be, or not to be” ( „Да бъдеш или да не бъдеш?”, който в сравнения с „Напред или назад?”си е доста тривиален.”, просто исках да я разведря от сполетялото я притеснение, след което сериозно казах:

„Ти ще седиш тук, а аз ще отида да търся вагона.”, но веднага реших отново да се пошегувам:  „В никакъв случай не подценявам възможностите на българските цигани, но чак да отмъкнат цял вагон и то точно нашия, не ми се вярва. А и да са го направили, ние не сме в него, така че рискът да ни претопят в пещите на „Стомана” Перник е нулев.”

Жена ми се разсмя – стресът й вече беше попреминал, но не закъсня да пусне язвителна забележка:

„Сега остава да ми изнесеш и поредната лекция по „Теория на риска”, която..., след като си следвал, учил и специализирал хиляда неща, и нея много задълбочено си изучавал в Германия. Това дори и децата го знаят от твоите непрекъснати хвалби, а на мен вече ми е дошло до гуша, независимо че, в основната си част отговарят на истината. Така че, моля първо да престанеш с това и второ да ми спестиш поученията си. А сега  тръгвай!”

„Слушам! Само, че би ли била така добра, както понякога можеш да бъдеш, наистина да ми кажеш от коя половина да започна?”, отговорих с чаровна усмивка, поне така исках да изглежда и отдадох чест по военному защото бях с шапка – просто ги разбирам тези неща.

„Започни откъдето искаш, само не ми обяснявай какви варианти съществуват и кой от тях на каква вероятност може да разчита.”

„Добре, но все пак отнякъде трябва да се тръгне. Дай ми някаква монета.”

„Монета да, но ако се надяваш да ти дам немска банкнота, на която е изписана сериозна цифра, е все едно да си мислиш, че течението на Дунав ще те отнесе до Регенсбург.”

„Браво! Знаеш ли, вече съм сигурен, че този влак е вълшебен. Откак се качихме на него, независимо от безпорната ти интелегентност, ти стана и нещо като инкубатор на шедьоври. Потвърди го и с последното си изречение и аз съм готов, независимо от цената, веднага да откупя авторското ти право и да то ползвам. Всъщност защо ме хвърли точно в Истър?”

„Това пък откъде изкочи?”, попита озадачена жена ми.

„Така древните гъци са наричали Дунав. Сега да кажеш нещо за „Всезнйкото”?”

„На този въпрос пък въобще няма да реагирам. Голяма работа, че го знаеш, след като толкова години се занимаваш с превози по Дунав. Ами, че аз щях да потъна вдън земя от срам, ако не го знаеше.”,отговори през смях жена ми, порови в чантата си и учудващо бързо намери портмонето си, от което извади монета от двайсет стотинки и ми я подаде. За разлика от някои други, ни за миг не си помислих , че нарочно не ми е дала монета с по-голяма стойност.

Съгласно правилата, сложих монетата на върха на палеца си и със завъртане я изхвърлих нагоре, след което я улових с дясната си ръка и я положих на опакото на лявата.  Жена ми наблюдаваше този ритуал без да спре да се смее, а аз поясних:

„Ако е тура, тръгвам назад, а при ези напред.”

Падна се ези. Тръгнах в посоката, определена от съдбата, но не открих  вагона, който търсех. Е, съгласно ненавижданите от жена ми теории, включително и „Теория на вероятностите”, той би могъл да бъде и пред локомотива, но нямаше как да проверя тази вероятност и се върнах към другата и далеч по-сигурна възможност – да го потърся сред вагоните, намиращи се зад мястото, където оставих Рада – така се казва жена ми. Тук вече ще бъда откровен без какъвто и да е резерв. Освен тя самата, но на мен много ми харесва и името й. Така решила да я кръсти Надето - майка й. И не само решила, а го и направила, без дори да се посъветва с баща й. Сербез жена беше Надето, мир на праха й. Тя беше изключелно хубава, умна, храбра, независима, упорита, сърдечна, всеотдайна, работлива жена. Мога да прибавя още хиляда положителни качества, включително и това, че безрезервно ме обичаше и без да вярва ни грам в Господа, тайно му палеше свещи, задето дъщеря й е била осенена от неудържимо желание да свърже живата си мен. За сметка на това покойният й баща нерядко натяквал на жена си, че била кръстила дъщеря им с най-обикновено помашко име. Но дотук с подробности свързани с жена ми. И без моя помощ бихте могли да се досетите какво ще се получи, ако тя седне и прочете какви съм ги надробил, затова за по-здравословно се връщам на въпроса относно вагона.

Какво стана ли? Как какво? Това да не е прочутия детектив Поаро от романите на Агата Кристи, който сигурно поне  половин, а защо не и цял ден щеше да се мотае с откриването му. Намерих го само за няколко минути, включващи  и времето за връщане до Рада. И забележете, не само вагона, но и купето, дори вече знаех  точно къде се намират и местата, изписани в билетите ни. Да беше някой друг на мое место щеше да разправя за този си подвиг под път и над път, но аз не съм такъв човек – сигурен съм, че след време ще се разказват легенди за моята пословична скромност. За съжаление, независимо че често наблягам на скромността си, граничаща със свенливостта на селска мома от миналото, все още много хора не могат да я разберат, а за останалите имам подозрението, че се преструват.

Отново помъкнахме цялата багажотерия и се устремихме към заветното место. Вагонът бе почти празен - имаше само пет-шест души. Влязохме в „нашето” купе, сложихме багажа по полици, седалки и пода, свалихме зимните си палта, настанихме се удобно на двете места до прозореца и започнахме да съзерцаваме разкриващия се пред нас завидно скучен пейзаж. За съжаление, това очарование не продължи дълго. Оказа се, че отоплението не работи и скоро започнахме да зинзикаме. Отново облякохме палтата си, дори  Рада започна да съжалява, че не сме взели и вълнено одеало. Невероятен за нея пропуск – и досега не мога да проумея, как е могло да се случи подобно нещо. Изненадата от едно внезапно слънчево затъмнение си е  едно нищо в сравнение с тази, предизвикана от този пропуск.

По едно време пристигна кондукторът, провери билетите ни и преди да го попитаме обясни, че имало някакъв проблем с отоплението на последните вагони, който щял да бъде отстранен в Драгоман. Препоръча ни да се преместим в някой от предните вагони, където било топло, а и  имало достатъчно  празни купета, нещо, което и сам бях забелязал. Освен че съм скромен, но съм и много наблюдателен, пък и помня каквото видя.

„Да, но нали това е вагонът за Белград? Да не стане така, че да ни върнете обратно в София.”, попита Рада, която винаги се старае да изясни нещата докрай и обикновено успява.

„Е, какво ви пречи в Драгоман да се преместите пак в този вагон”, „любезен” до краен предел отговори кондукторът и вместо учтиво  да изчака да му изкажем нашите „искрени” благодарности, напусна купето.

Вече нямаше и грам съмнение, че екскурзиите във влак са били неподизарана до момента наша страст и не можехме да проумеем как досега не сме го разбрали. Без да разменим и дума помъкнахме багажа в посока на локомотива, проверявайки пътьом кога най-после ще се появи на бял свят някое затоплено купе, независимо от неговата  класа.

Господ, в който аз никога не съм вярвал, а и няма защо, реши да ни докаже, че наистна го има и ето..., купето се яви. Направихме познатата разстановка, но вече не зинзикахме. Животът ни просто се разкраси. Само дето не запяхме „Черен влак се композира”. Не за друго, а защото влакът не беше от Бургас за София, а от София за Белград. Дори Рада извади от някаква чанта термос с кафе и чудесни сандвичи. Прелест! Очарованието ми стигна такива екстремни величини, че даже посегнах да извадя пакета с цигари, но „онзи” безкомприсен вътрешен глас, веднага ми напомни за наложения от мен самия „железен” принцип, съгласно който е изключено да паля цигара преди дванайсет часа. Така де, като си „Железен мъж” и принципите ти трябва да са железни. След кафето и сандвичите, светът ни се стори още по-приветлив и приятен. „Ах този бял свят!” -  заглавие на  един прекрасен разказ, с чудесни послания, написан от известния наш писател Кольо Георгиев, с когото сме приятели, поне на мен ме се иска да е така.

Пристигнахме на гара Драгоман и за да не стане отново някоя издънка, Рада отвори прозореца и попита първия явил се пред погледа й железничар дали вагонът, в който се бяхме настанили ще продължи до Белград.

„Не, вагонът за Белград е четири-пет вагона назад, а този ще го върнем за София.” , отоговри той и покорно последва съвета на бръснещия студен вятър да влезе в сградата.

Отново... и т.н. докато пак се настанихме на познатите места. Абе, друго е да имаш до себе си такава безупречна и оправна жена като моята Рада. Със закопчано до врата кожено палто и нахлупена до очите шапка, тя отвори прозореца и попита суетящите се около вагона железничари:

„Момчета, какво става с отоплението на този вагон?”

„Един от вентилите беше заял. Оправихме го и вече всичко е наред.”, отговори най-възрастният от тях,  явно, поласкан, че и той бе включен в категорията на „момчетата”.

„Да, ама не”, както казва известния с тази фраза български урналист Бочаров. Може да е известен и с нещо друго, но просто съм пропуснал да го запомня или разбера.Почуствахме лек тласък и през отворения още прозорец видяхме как, макар и плавно, но дефинитивно, както обича да казава пък моят приятел Ацо, влакът се отдалечава от нашия вагон и то в посока на сръбската граница. Няколкото пътника от вагона с недоумение и най-вече с тревога, гледаха през прозорците на коридора отдалаващият се влак.

„Сега пък какво става? Днес като че ли всичко е тръгнало.. с вече незнам „какво” си напред.”, отбеляза Рада, бързо затвори прозореца, през който ледения вятър искаше обезезателно да си поговори с нас, загърна се още по-плътно с палтото и влезе в купето. Навън вятарът зави още по-силно и някак тъжно, явно, от от мъка заради провалената среща.

Е, аз веднага намерих далече по-изискан израз на нейното „какво”, но това не бива да учудва никого, защото съм член  на висшето ръководство на АИИС, сиреч „Академия за Изискана и Изящна Словестност”, а жена ми  в това отношение още е пълен дилетант и вероятно за да прикрие своята некомпетеност, строго ми бе забранила в нейно присъствие да използвам, даже и в такива извънредно важни моменти, най-подходящите, т.е. изискани, обясняващи с една, най-много с три думи всичко. Навярно някоя подобна дума е имало предвид и магарето Йори в безсмъртната книга на Александър Милн „Мечо Пух” когато е казало: „Това Значи Много. То Обяснява Всичко. Не ми е Чудно.” и т.н.

Мина доста време, а при нас не се вястна никой. Перонът също опустя. Чувствахме се, както художествено се изрази жена ми, като корабокрушенци на самотен остров. Тя ги владее тези неща, дори понякога, макар и благородно, й завиждам,  за разлика от нея, която вместо да изпадне в еофория, когато чуе някои мои „изящни изрази”, патент на гореспоменатата АИИС, ме поглежда със смразяващ поглед. Въпреки това аз великодушно й прощавам. Така е, още като дете съм чел, че възвишената любов е готова на  какви ли не жертви. Абе, ученото си е учено.

Продължихме да си говорим, по-скоро с удоволствие да се шегуваме с влаковите си подвизи. Най-важното за мен в момента беше, че  в гласа на жена ми вече нямаше и помен от предишните тревоги - беше започнала да приема нещата от веселата им страна.

Очаквахме граничните контроли. Ако ставаше въпрос за шосейната граница нещата щяха да са съвсеч съвсем други. Поради непрекъснатите ми преминавания през бългърските гранични пунктове познавах повечето гранични полицаи и митничари дори и хора от фитосанитарния контрол. Да не говарим за Калотина, и сръбските на Градина,. Но сега не пътувахме с кола, а с трен и за най-голям мой резил бях убеден, че едва ли ще видя познато лице.

Най-после във вагона се качиха граничен полицай и митничар. Граничарят веднага удари печат в паспорта на Рада, а моят започна да го прелиства – предполагам че е търсел празно место. След това положи печат и в него,  любезно ни пожела  приятно пътуване и си замина. След него пристигна митничарят и аз му подадох митническите ни декларации. Той огледа купето и учуден попита:.

„Къде са останалите хора?”

„Няма други. Тук сме само ние двамата .”, отговори жена ми.

„Вие българи ли сте?”

„Разбира се. Искате ли да видите паспортите ни?”, отговори тя.

„Не, просто си помислих, че се изселвате.”

„Не ви разбирам.”

„Ами, понесли сте толкова багаж, че подобно предположение не е лишено от логика. Какво носите?”

Бях сигурен, че ако тя започне да изброява всичко поимено, смяната на митничаря нямаше да стигне да изслуша безкрайния списък и понеже по рождение съм състрадателен човек, без да се мотая го съжалих и с няколко думи му казах къде и защо отиваме. Той се разсмя откровено, подпечатвайки митническите ни декларации. Явно боравеше добре с такава сложна материя като хумора защото на тръгване попита:

„ Бихте ли ми дали някакъв телефонен номер?”

„С удоволствие, но не разбирам защо ви е.”, изпревари ме Рада - тя понякога има този навик, макар и не винаги когато трябва.

„Защото когато ми се роди внуче, с истинско удоволствие ще ви поканя  да отпразнуваме събитието.”

„Гарантирано ще дойдем, но да се разберем още отсега - разходите по пикапа, който ще наемем за докарване на подаръците за бебето ще бъдат за твоя сметка.”

„Приемам. След като уточихме всичко, не ми остава друго, освен да ви пожелая приятен път и весело посрещане на празниците.”

И тримата се разсмяхме както се казва от сърце. Ние също му пожелахме успешен ден – не идеше да кажем „приятен” в този студ и вече развеселен, митничарят напусна купето.

„Какво приятно момче. Ти представяш ли си какво би се получило, ако бе поискал да извадим всичко?”, попита Рада.

„Не напълно, но според скромните ми и то оптимистични сметки може да се допусне, че докато стигнем до Белград  все пак някак щяхме да успеем да го приберем обратно.”

„По този случай ще те почерпя с още едно кафе и еклер.”, развеселена каза жена ми и затършува в чантата с провизиите. Противно на очакванията ми, в композицията нямаше вагон-ресторант. Още се срамувам от наличието на този информационен вакуум и в същото време се гордея с предвливостта на жена ми. Спомням се как веднъж, един мъж, явно, много умен, ми каза:

„Ех, вие просто нямате жена.”, но точно преди да му отвинтя главата добави:”Това не е жена, а богиня!!!” Колко е бил прав и колко съм бил крив аз, че едва не го затрих.

След петнайсетина минути усетихме лек тласък, последван след няколко минути от локомотивна свирка. Отново на път. Скоро и температурата в купето започна да се качва. „Ах, този бял свят.”

На Градина влакът спря за сръбските контроли. Много ми се искаше разговорите ни с граничния полицай, а след това и с митничаря да ги напиша точно както се проведоха, но колкото и да не е характерно за мен, започнах да се двоумя. Защо ли? Защото те се водеха на сръбски, поне на мен ми се стуваше, че е  така. От друга страна, пак според мен, преводът му на български просто щеше да го доосакати. Всъщност притеснението ми идваше от там, че тези, които знаят добре сръбски, вместо да не обръщат внимание на някои грешки, които навярно няма да са изключения (поради неактивното му използване през последните години  вече застрашително бях започнал да забравям  този език), навярно ще се вторачат точно в тях, а тези, които не го знаят е възможно да не разберат правилно някои думи, а може би и самия смисъл на това, което съм искал да кажа. Освен това, за да звучи както трябва, е необходимо на доста от думите да се поставя ударението на точното место, което ги прави далече по-забавни, но това пък си има своите неудобства при писането. А вариантът да се напише един диалог, воден на чужд език и след това в скоби да се превежда на български веднага изхърлих от главата си. Отделни думи и изречения да, но цял диалог? Истинска досада. В крайна сметка реших поне да опитам като думите транскрибирах доколкото можах на български.

В купето влезе млад, добре скроен мъж в хубава униформа, накратко казано хубавеляк – вече бях започнал да мисля на сръбски и любезно каза:

„Добар дан. Пасошка контрола.”

Подадох му паспортите, той отвори първо този на жена ми, веднага му сложи печат и ми го върна. Отвори моя паспорт и започна бавно да го прелиства до последната страница. След това ме погледна, усмихна се и каза:

„Шта е ово? То не е пасош, а колекция. Све страници са пун пунцати - печат до печата. Не видим где могу ставити мой печат. Види се, да ви непрастанно путиете.”

„Право. Судба, треба путовати.”

„Да видите света или службено?”

„Оба.”

„Извините, ща радите?”

„Йесам инженер.”

„А каква е садашна дестинация?”

„Београд.”

„Хвала.”, усмихна се отново, подпечата паспорта ми, добави: „Сречан пут” и излезе.

След това пристигнаха двама митничари, но само по-възрастния от тях влезе при нас, а другия продължи към останалите купета

„Добар дан. Царинаринарска контрола.”

Отвори набързо подадените му от мен паспорти и връщайки ги попита:

„Йел(йе ли) имате нешта обявити?”

Предварително бях помолил Рада да не се обажда и отговорих спокойно и кратко:

„Ништа.”

„И все то що видим я, за вас е ништа?”

„Все шта видите са обични ствари.”

Отговорът ми освен че го изненада, но и доста го развесели.

„Обични, но ваш притлаг (багаж) йе огоман.”

„Само као обим, а другчие в ним нема ништа необично.”

„Добро, шта има у овим ташне?”, попита той, сочейки един от големите сакове.

„Приватни ствари мойега жена. Знате какви са жени, треба узети со собом все шта имат.”

„Важи. А в овим?”

„То са мои лични ствари – одело (дрехи), кошули, машни (врътовръзки) и тако далее.”

„А у овой денк?, продължи да пита минтничарят, сочейки големата бала, в който жена ми беше сложила подаръците за бебето, включително красиво юрганче с възгланичка и какво ли още не.

„А, то е поклон (подарък)

„Поклон?”

„Да. Овай йе поклон за беба.”

Митничарят направо се сащиса, после неочаквано се засмя.

„Йао, боже! Ово беба вероватно е некий гигант.”

„Нийе. Беба йе на неделя дана, тежи пет  кила, а  висина му е мало више полметра, но зато е прва унука моег друга Александар из Београда и йе кршен нему. Зато и поклон е тако велик.”

Този път митничарят се засмя на глас.

„Я исто сам добил уника преко месеца, али нико не се е догадио поднесити сличан поклон.”

„Я мислим да йе излаз от та ситуация само едан.”

„ И какав е он?”

„Треба заменити другове.”

„Хвала лепо. Я чу обавезнимати у виду ваш савет.”, каза митничарят и продължи:

„За остали ташни нечу питати, али мене е интересантно шта има у овим.”и посочи точно сака, оставен на пода на купето, в който жена ми бе сложила дванайсет килограмова пуйка – вече съм забравил произхода й.

Така де, щяхме да празнуваме не само Нова година, но и Коледа,  а какво празненство ще бъде без пуйка с кисео купус (кисело зеле). Ами  ако Ацо е забравил или пък не е успял да осигури пуйка? Пълен провал. То провала можеше да настъпи още сега но...

На излизане от купето ни, българският митничар спомена, че напоследък при сърбите е строго забранен вноса на хранителни продукти, особено месни. Но рискът не беше кой знае колко голям. Най-много да не ни разрешат да внесем пуйката и евентулно да ни глобят. „Баш ме брига”, както би казал Ацо, ако беше на мое място. Затова гледах откъм веселата страна. А и мои добри приятели митничари още преди..., но да не казвам годините, за да не вземете да се отплеснете в пресмятането на възрастта ми. Та те са ми казали някои основни правила за поведение при  митническа проверка, разбира се, когато не те самите ме проверяват. Тук ще ви кажа само някои от тях: първо, никога пръв не заговаряй митничар когото не познаваш; второ, ако той те попита нещо, не гледай встрани като изтърван, не мълчи като кютюк или мрънкаш като ученик, който не си знае урока, а веднага отговоряш спокойно и кратко, та даже отговорът ти да не съвпада напълно със съдържанието на багажа или джобовите ти;  трето,  дръж се спокойно и достойно, а не сервилно, не се заяждай без нужда, при евентуално завързал се вече диалог, можеш и да се пошегуваш, но в никакаъв случай просташки и четвърто, винаги си имай едно наум, когато имаш работа с минтичар.

„Чурка (пуйка).”, отговорих кратко и ясно.

„Чурка! Не могу бити уверан да има таква велика чурка. Ви нешта...”

Беше ясно, какво искаше да каже но явно заради Рада се въздаржа. За да не се почувства неудобно, реших да го кажа аз:

„Не, не заебавам. Хочете везати опклада?(Искате ли да се обзаложим)?”

Погледна ме учуден, може би да е било и благодарност за изисканото ми първо изречение, но отклони предложението ми:

„Не може, я сам службено лице. Осим тога е забранен увоз производи животиских порекла.”

„Чурка не е животинье као да речем магарац, коза, овца и тако далее. Чурка е птица, деликатна живина. Осим тога у ташне нема никикаких производа, защо е чурка комплетна.”

„И она као летеча тврдава (летяща крепост) йе слетела право у ташну?”

„Ньийе. Она никад ньийе могла летити, защо тежи дванаест кила. Мой тата йе чувал ову чурку специално за Божич као поклон за Аца, с ким са врло добри другове.”

„Йош едан поклон? И чурка тежи дванаест кила? Ви се шегачите са мном.”, на което спокойно, но и сериозно отговорих:

„Молим преметити да се я  никад не шалитим (майтапя) со службеним лицам, тем манее с царинарама.”

„Извините. Я сам хтел само речити, да птица не може бити дванаест кила као сте рекли, кое у ствари си йе прави абсурд.”

Отворих ципа на сака, за да види, че в него наистина има само пуйка, всъщност огромен пуек, сложен в дебел найлонов плик и казах:

„Изволите!Убедичете се сам. Само треба подичи ташну.”

„Хочу”, каза  митничарят и вдигна чантата, подържа я и отново я остави на пода.

„Майчице, мила. Не дванаест, она йе не манне петнаест кила.”, разсмя се той, дръпна ципа на сака и каза:

„Готово. Все йе у реду.  Желим вам сречан пут.”, но преди още да се обърне попитах:

„Йел могу питати нешта?”

„Разуме се.”

„Йел има близу некой фриишоп. Треба купити цигарети, виски, чоколада.”

„Има, али за вас битиче комплицовано открити фришопа.”

В това време се яви другия митничар – младо симпатично момче.

„А, ево го и Милан. Милане, мора отарчити до фришопу, купити некои ствари за моег приятеля Ристо”, явно беше прочел името ми от паспорта.

„Нема проблема. Идем одма. Само треба изяснити шта вам треба.”

„Два стека црни и два бели „Давидоф”, четири флаши виски „Джони Уокър”, шест велики чоколада „Милка” и две празне торби.

Дадох му пари и Милан изчезна начаса.Попитах митничаря:

„Извините, како се зовете?”

„Я се зовем Драган, а ви двоица као сам видео у пасоши сте Рада и Ристо.”

Продължехме да си говорим до идването на колегата му. Когато Милан ми подаде покупките взех двата празни плика и във всеки от тях сложих по стек черен „Давидоф” (любимите цигари на сръбските митничари и граничари), бутилка уиски, шоколад и им ги подадох. Драган побърза да каже:

„Не е било потребно.”

„Контрола сврши. Зато молим примати то само као мали поклон за Божич.

„Онда нечу се препирати. Хвала лепо и желим вас сречан пут и все лепше.”

Двамата се ръкуваха с нас и си тръгнаха. След няколко минути влакът потегли.

„Е, добро дошла у Србии”, казах на Рада.

„Хвала лепо. Но според мен това приветствие би подхождало много повече за пуека.”, отговори весело тя и имаше право.

Пристигнахме в Ниш, но на гарата отново откачиха локомотива, който с два-три вагона отпраши напред, демек към Белград.

„Закъде по дяволите изчезна локомотивът с тези вагони.”

„Вероятно за Белград, поне тръгна в тази посока.”

„Стига вече с тези простотии. Всички потвърдиха, че това е вагонът за Белград.”

„Така е, но аз вече не вярвам на никого и няма да се учудя, ако цъфнем в Скопие.”

„Престани най-после. Абе, ти да не започваш да изкуфяваш? Защо ще минаваме през Скопие, да не би някой да е откраднал дириктната линия за Белград.”, реагира веднага тя, но личеше, че не е разтревожена кой знае колко.

„ В Сърбия, за разлика от България, не крадат релси, но не разбирам защо се притесняваш? И без това не си ходила в Скопие. Освен това съм сигурен, че има самолетна връзка Скопие – Белград, така че вземаме първия аероплан и хайде накрая в Белград. Пари имаме достатъчно защото нося и сумата за доплащане ремонта на колата, билетите ще купя с кредитна карта. Къде ти е проблемът?”

„Аз съм тръгнала за Белград. Умряла съм за твоето Скопие. Но да приемем, че това, което казваш е вярно. Ти като знаеш всичко, не можеш ли да пресметнеш какви пари ще трябва да платим за свръх багаж?”

„Виж за това не се бях сетил, но все някак ще се оправим. Освен това...”, но не можах да довърша, защото вагонът се затресе, явно, прикачаха локомотив, но от другата страна. След това свирки, команди и влакът потегли, но наистина в обратна посока.

„Пълен напред към Скопие! Я най-добре извади бутилка уиски, нещо за ядене, а с него и винце.”, едва ли не радостно извиках аз.

„Ако не престанеш, няма да получиш нито капка, нито троха.”

„Искаш ли да се договорим?”, попитах смирено като ангелче – бях почти сигурен, въпреки твърдата ми убедост в тяхното несъществуване, че най-добрите ангелчета изглежат точно така.

„За какво?”

„Ти ще забравиш тази сатанинска закана, а аз ще мобилизирам свръхестествените си сили и ще оправя положението.”, отговорих шеговито надявайки се, че тя ще се смили и ще извади мечтаните от мен в момента неща.

„И за колко време ще извършиш чудото?”

„За същото време, през което ти ще подредиш трапезата.”

„А как ще ми го докажеш?”

„Чрез кондуктора, така че не приказвай, а действай.”, казах първото нещо, което ми дойде наум и продължих: „Не мога да ти обясня точно защо, но сега съм изпаднал в пълно откровение, поради което мога да ти открия една тайна, която досега не съм споделял с теб?”

„Може би искаше да кажеш „една от многото”? Давай!”

„Винаги щом стъпя на сръбска земя ме обзема вълчи глад.”

„Това ли било. Значи ще огладнееш чак когато пристигнем в Белград, защото в момента все още се возиш и то в български вагон и ще стъпиш на сръбска земя едва когато слезеш на перона.  В случая правилното е вляза, а не стъпя. Ясна ли съм, Всезнайко? Затова да не си посмял да пропишеш някога.”

В интерес на истината, това й ръзсъждение силно ме учуди, най-вече с това, че беше логично. Но не съм аз този, който ще се шашардиса, затова със „строг” глас заявих:

„Освен че ме заплашват, някой в това купе започва  и да ме обижда. Щом е така, ще отида да видя дали пък най-после не са прикачили вагон - ресторант. Ще цапна две-три пържоли с бутилка сухо червено вино, а ти си стой тук до пуека.”

Рада не се въздаржа и се разсмя, но след това „много сериозно” каза:

„Аха, заплахите вече започнаха. Само че, ти любезни ми господине, ако знаеш аз пък какви пържоли ще сложа на тази масичка, да не говоря за уискито, санданското „Мерло” и т.н., меракът ти да търсиш вагон - ресторант, какъвто може и да  няма, ще отлети като дим.” и наистина започна да вади разни вкусотии.

Ами сега? Но не попаднах, както навярно сте си помислили, в „небрано лозе”, защото веднага пред мен „застана” табелата: „Изход от неприятно положение”.

„Е, макар съвсем незаслужено да съм заплашван и обиждан през последните минути, кавалерското ми чувство никога няма да ме напусне. При мен то просто е неизкоренимо, така че колкото и да ми се иска, не мога да оставя една жена в трудна ситуация. Казвам ти го, за да знаеш истинската причина за оставането ми в купето – друга просто няма.”

„Не ми остава нищо друго освен  да експлодирам от гордост, че съм се омъжила за такъв невероятен кавалер.”

„Много често казваш, че обичам да споря и налагам мнението си, но ето ти най-прясното доказателство колко грешиш. Токущо каза нещо, по което въобще няма да споря  защото то е толкова неоспоримо, че дори и Господ, доколкото го има, би останал безмълвен.”

„Стига си философствал, а идвай да помагаш!”, не успя да удържа смеха си Рада, което за мен Значеше Много.

Сам се учудих, че аз, който никак не обичам императивните форми когато са предназначени за мен, вместо да се връцна с достойнство и напусна купето, се втурнах да й помагам. Щом на масата се появиха покривка, чинийки, прибори,  чаши, салфетки и т.н., да не изброявам всичко за да не подминем Белград, в купето влезе кондукторът. Дадох му билетите, той ги провери и ми ги върна. Попитах го:

„Йе ли воз у закашненье?”

„Не, кречем по реду вожьне.”(движим се по разписание), отговори кондуктурът.

През това време Рада вече беше сипала уиски в една пласмасова чашка, отчупи парче шоколад и му ги подаде казвайки:

„Изволите! Баш ми е било драго да чуем, да е с возом  все у реду.”

Предполагам, че кондукторът е отговорил:

„О, хвала, господжо.” и е излязал.

Съвсем логично мога да бъда попитан да не би през това време да съм се изпарил, заспал или нещо от този род, та не съм ни видял ни чул нещо, а само съм предполагал. Не, нито се бях изпарил нито заспал, просто така бях зяпнал от учудване, че в момента зрението и слухът ми блокираха. Че говори перфектно руски и английски, естествено, знам, но за първи път чувах жена си да проговори сръбски. Когато Ацо сам или с Мира са идвали при нас, или ние при тях, тя говореше с Мира на английски, а с Ацо на български, който като като малък, по време на Втората световна война е учил в България. Е, отвреме Рада е казвала по някоя сръбска дума като „хвала”, „живели” „добро”,  но цяло изречение и то правилно, отгоре на това казано намясто!!!

След време това престана да ми прави впечатление. Хайде, в Германия е била много пъти и вече не й беше трудно да се оправя, още повече, че в магазините все имаше някой, който знаеше нужните за един клиент двайсетина английски думи.  Но после, докато синът ни още следваше в Ахен, ходехме поне веднаж на година  да го видим, а след това правехме дълги обиколки из различни европейски държави. Още с преминаването на съответната граница,  тя превключваше радиото в колата на местна станция. Аз обикновено не слушах какво се говори, но нерядко тя ме сащисваше с въпрос от рода на:

„Чу ли какво казаха по радиото?” и получила отрицателният ми отговор започваше да ми разказва чутото. Смело влизаше сама в магазини,  музеи, катедрали и се оправяше без проблем, при това рядко се срещаха хора, които да говорят английски, да не говорим за Испания и Италия. Е, срещали сме и такива, но те обикновено бяха чуждестранни туристи. И досега не мога да си обясня този факт, но това не ми пречи тайно, да се гордея с нея.

Кондукторът вече  беше напуснал купето, когато тя попита:

„Something to say?”

“Nothing.”

„Нормално, похвалите са резервирани едиствено за теб.”, каза тя с очарователна усмивка.

„А ти да кажеш нещо за мойта прогноза, която се сбъдна точно?”, сетих се точно навреме какво бях издрънкал преди минути.”

„Нищо. В тебе може би наистина има нещо паранормално, но аз искрено се моля не само да не се развива, а окончателно да изчезне.”, отговори тя, но този път гласът й не беше закачлив.

„Има, макар че според мен то още е в някаква първична форма. Честно казано и аз самият се моля да изчезне напълно.”, отговорих също сериозно.

„Да оставим тази неприятна тема и да пийнем за това, че вече всичко е наред с пътуването и скоро ще пристигнем в Белград.”

„Съгласен, въпреки че..”

„Не знам какво ще последва след това „но”, но да не си посмял да го кажеш наглас! Оттук нататък само весело!  Живели! (Наздраве!)”, каза тя и вдигна чашката си.

 „Точно така. Само весело и с хубаво чувство за хумор! Живели!”, отговорих аз и двамата се заехме с къде по-интересни неща. Чак когато прибра всичко от масичката, поисках разрешение от Рада, тя ми го даде и аз запалих първата цигара за деня.

За наше изумление, на един по остър завой, гледайки през прозореца видяхме, че влакът е станал необикновено дълъг. Нашият вагон беше един от последните. От кондуктора разбрахме, че в Ниш към влака са прикачени цели дванайсет вагона, че той продължава да се движи точно по разписание и скоро ще пристигнем в Белград. Много приятна информация, за която, ако беше дошал  по-рано, щеше да получи чаша вино и сандвич с пържола – но закъсня.

По едно време по уредбата съобщиха, че след десет минути влакът ще пристигне на гара Белград...? След „Белград” имаше още някаква дума, но аз така и не успях да чуя, или по-скоро не съм обърнал внимание.

Влакът започна да спира, движейки се покрай един много дълъг перон, който правеше завой, зад който изчезна началото на влака. Обаче сградите покрай перона нито бяха представителни, нито големи – изглеждаха като складове. Нямаше съмнение,  че това не е перонът,  на който трябва да слезем. Да, но влакът наистина спря и от него се изсипваха безброй пътници, мъкнейки огромни сакове, торби, чували и изчезваха като хлебарки.

„Какво става тук? Това никак не прилича на гара на престолен град, но пък влакът просто опустя. Какво да правим?”, попита Рада.

„И аз това се питам. Ако ти кажа, че наистина не знам какво да правим, този път трябва да ми повярваш. Съобщиха, че влакът пристига в Белград, но имаше и още някакво име. Че това не е централната гара е ясно. Виждал съм Белградската гара още  преди близо трийсет години, но доколкото си спомням сградата беше много представителна. От друга страна тази човешка маса!”

„Може поради някакво преустройство централната им гара да е затворена. Така беше навремето и в София.”

„Възможное, но Ацо щеше да ме предупреди, а и не го виждам.”

Докато ние говорехме, от огромната тълпа народ, изсипал се от влака вече почти нямаше  следа, а след минута на перона не остана никой, а и Ацо не се появяваше. Нямаше кого да попитаме, в коридора на вагона ни също нямаше никой. Сега пък се появи нов въпрос: „Да слезем, или да не слезем?”, така че прочутият шекспиров въпрос трябваше да се задоволи с бронзовия медал. Вероятността, че трябва да слезем тук беше много малка, но все пак я имаше, а влакът всеки момента можеше да потегли във вече  „неизвестна”, поне за нас, посока. Естествено, по понятни причини се въздържах да споделя тези си ръзсъждения с Рада. Накрая реших все пак да слезем. Понесохме грамадата багаж и влязохме в сградата. Казах на Рада да почака при багажа, а аз излязох от другата й страна на „разузнаване”.  Оказа се, че тази гара е една от районните гари на Белград, нещо като Подуене навремето, но на около десетина километра от централната гара, ако не и повече. Време за губене нямаше. Трябваше да се действа бързо, нещо, което и направих, след което се върнах при жена си, която още отдалече започна:

„Ето го твоето „въпреки че...”, което изтърси на нишката гара. Сега Ацо ни чака на централната гара, а ние стърчим в джандема. Като толкова се хвалиш как в критични ситуации никога не си губел самообладание, как мозакът ти работел като светкавица и моментално си намирал правилното решение, ха сега да те видя как ще ни измъкнеш от това тъпо положение.”

„Не секирай се, срце мое! Решението не само е намерено, но и изпълнението му вече е задействано.”

„Вярно? Какво е то, или искаш само да ме успокоиш?”

„Това ще видиш след малко. Сега да грабваме багажа и бегом!.”, нещо, което почти успяхме да сторим.

Излязохме от сградата на „Белградската гара” и се озовахме на неугледна квартална улица, а пред вратите на един претъпкан с хора раздранкан автобус се блъскаха  последните пътници, слезли от влака.

„Боже мой, къде сме попаднали? Ужас! Къде ти е решението?”

„Ето го.”, отговорих спокойно.

В това време при нас дойде един младеж и ме попита:

„Йесте готови?”

„Йесмо.”

Двамата с него взехме големите сакове и „денка” и се отправихме към колата му, следвани от Рада. Не беше такси, но човекът просто си изкарвал някакви пари на черно. Добре, че беше комби,. Натъпкъхме всичко в багажника и купето, след това и ние някак си се побрахме в нея.

Шофьорът запали двигателя и се обърна към мен:

”Каква мора бити дестинация?”

„Централна железничка станица Београд.”

Той ме погледна сащисан, но се въздържа да попита защо не сме продължили с влака, само каза:.

„Двайсет немачки марки.”

„Тридесет марки, но треба долазити до станицу пре воза.

„Нема проблема. Али треба возити брзо и ако има полицейска казна, то е за ваш рачун.”

„Важи.”

„Осим тога, ако стане реч, мора потврдити, да йесмо познати, защо я нисам такси.”

„Разумео сам, а сад брзо ка станицу.”

Не знам дали младежът е бил автомобилен състезател, но караше като на рали и то майсторски. Докато пътувахме му казах, че по погрешка сме слезли, а на централната гара ни чака наш приятел и го пипитах защо влакът се изпразни на смотаната гара. Тогава той обясни, че хората с многото багаж, които сме видели, всъщност са спекуланти, които нарочно слизат на предната гара, защото на централната гара им правели строги тараши и им конфискували стоката. Повечето от тях били шиптари(албанци) от Косово. Тъкмо се ядосвал, че вече е закъснял, когато съм се явил аз. Дори чистосърдечно си призна, че си е помислил, че и ние сме от тях, виждайки какво сме помъкнали, при което Рада  избухна в бурен смях.

Благодарение на бързото каране успяхме да пристигнем на Централна гара  преди влака. Момчето ми помогна да пренесем багажа в залата, платих му и се разделихме с искрени пожелания. И защо не – и двамата бяхме доволни.

„Ще изчакаме да се зададе влака и тогава ще отида на перона да се покефя, как Ацо ни търси, а ти ще ни чакаш тук.”, казах на отново грейналата като слънчице Рада.

„Е, сега без притеснение мога ти призная, че винаги съм била убедена, че в сложни ситуации не само че не се паникьосваш, а бързо намираш ефикасно решение. Ако често ти правя забележки, то е е единствено да престанеш да искаш от другите това, което ти самият можеш. В повечето случаи това действа дразнещо, даже и когато си напълно прав. Според мен няма да е излишно отвреме навреме да препрочиташ „Мечо Пух”, от която могат да се научат толкова Полезни Неща. В такива случаи не е лошо да си припомняш и някои думи на „Философа” Йори като например „Не Всички Могат... Някои не Могат!

„Абсолютно си права. Не мисли, че не го разбирам. Старая се, но не винаги се получава, особено когато някои фуклъовци искат да ми обясняват буквите от азбуката. И за „Мечо Пух” си права и то съвсем. Помниш ли какво казава Йори, когато Пух го пита: „Някои не могат Какво?”

„Игривост! Песни и танци! Фаталност! - френска дума, която значи Съдба. Аз не се оплаквам, но Това е То.”, веднага изрецитира тя.

„Благодаря ти за лекцията, „Тя Обяснява Всичко”. Но е време да тръгвам, защото влъкът вече се задава.

Отдалече видях как Ацо върви покрай спиращия влак и оглежда вагоните – явно търсеше такъв, на който има надпис „София”. Настигнах го и още преди да спре влакът попитах:

„Извините господине, вероватно тражите нешта ща сте загубили.”

Той се обърна, зяпна от учудване и след неизменната преградка „влезе” в характерния за него тон.

„Ах, майката. Я са щурам као луд, а он где га не сееш тамо ниче. Осим тога се смеши као шашав и опет заебава. Где ти е Рада?”

„Рада стои до притлага (багажа) и се чудом чуди де га Аца. А видим да он гледа лепи девойки и баш га брига да ми седимо овде близу час. Срам те било!”

Едва когато седнахме на масата и започнахме истинския моабет  им разказахме за нашето пътуване, при което се смяхме до припадък, но все пак намирахме сили да надигаме чашите и си замезвме. В интерес на истината, споменатите сили се указаха неочаквано големи.

С това и ще завърша тази история, защото ако продължа, написаното дотук ще бъде най-дребно мъниче в сравнение със тази, описваща времето, което прекарахме в Белград.