Две щипки докосване, една чаена лъжица извор

  Беше около дванадесет часа на обед. Със всяка крачка, Йона наближаваше мястото където срещна друида Ренар. Тя забързва крачката си. До водопада не оставаше много. Слънчевите лъчи минаваха през клоните на дърветата. Беше тихо наоколо. Чуваше мислите си. Представяше си възможни сценарий как ще го срещне, но в същия момент поклати главата си в отрицание. Засмя се тихо. „Какво ми става?“ – помисли си. „Защо мисля за него? Не е редно.“ – последва още един въпрос, на който отговор нямаше. Сърцето й се вълнуваше. „Не, никак не е редно.“ – уверяваше я разума й. Спря се за момент и сложи ръце на лицето си. Последва широка усмивка. Бягаше.Скоро след това пристигна на мястото. По тялото си усети хладния въздух. Доближи се до водопада и седна на една от скалите. Наслаждаваше се на падащата вода. Погледна към ръцете си и видя, че гривната й я няма. „Къде е? Нима съм я изгубила? О, не! Ако баща ми разбере…“ – стресна се тя, ставайки рязко. Оглеждаше се в паника къде може да я е изпуснала. Не помнеше кога е станало. Забрави, че стъпваше по хлъзгава скала. Изправи се рязко и се подхлъзна. Падна във водата. Имаше чувство, че сърцето й ще се пръсне. Затвори очите си и усещаше как потъва във студената вода. Беше толкова дълбоко, че всеки път щом опита да направи движение, водата я дърпаше все по-надолу. „Някой да ми помогне. Помощ!“ – крещеше ума й. Усещаше как въздуха и свършва, а тялото й беше в безтегловност. Остана без сили. Не можеше повече да се съпротивлява. Тялото й се отпусна, потъвайки все по-надолу.“Не мога да умра. Аз…“ – последна мисъл изплува в съзнанието й. Изведнъж усети някой до себе си. Хвана тялото й силно и с плавни движения достигнаха до повърхността. Беше Ренар.

Сложи я на земята. Разтърси я, но тя не реагираше. Тялото й беше премръзнало. „Предупредих те…каква си беля.“. Той снижи главата си до тялото й. Пулсът й беше слаб. Сложи ръцете върху гърдите й и се опитваше да я реанимира. Минаха се няколко минути. Безуспешно. Той я гледаше. Ръцете му трепереха. Сложи устните си върху нейните и вкарваше въздух. Това беше последната му надежда.      След оказаната й помощ, той усети раздвижване. Чу се давене. Беше дошла в съзнание, но беше твърде слаба за да говори или движи. Ренар затвори очите си и почувства облекчение, след което явзе на ръце и я отведе към дома си.

  Пристигна. Блъсна входната врата и с бързи крачки я внесе в стаята. Сложи я на леглото. Развърза колана на роклята й и я съблече. С кърпа обви косата й за да я подсуши, после взе от раклата одеяло от кожа и я зави. Тя спеше. Увери се, че е добре, проверявайки пулса й. Въздъхна тежко. Стана и отиде до задния двор за да вземе съчки и дърва за да напали камината.

  Върна се. Остави дървата в малък дървен сандък. Сложи съчките и книжнина в сърцето на камината,след което взе кремъка и малкия камък. Не след дълго тя пламна. Сложи дървата и зачака да се разгорят. Стана. Върза дългата си сребриста коса ниско на конска опашка. Не беше забелязал, че дрехите му бяха мокри. Погледна към нея и се увери, че спи. Съблече дрехите си и бързо смени с друг панталон и дълга черна блуза. Чувстваше се неловко по някаква причина. Премести дървеното кресло и седна срещу леглото, на което Йона спеше. Гледаше я. Сърцето му се развълнува. По-рано не беше обърнал внимание на стройната й фигура, но сега, докато я наблюдаваше забеляза детайлите. Вгледа се в чертите на лицето й. Доближи се и го докосна. С бавни движения сложи пръст върху челото й, премина към носа и устните й. Кожата и беше толкова нежна. Спря за момент и премести ръката си върху косата й. Галеше я. „Какво ми става?“ – помисли си той, сбръчквайки вежди. С рязко движение махна ръката си от Йона. Скръсти ръце. Кръстоса крака  и просто се взираше в нея. „Можеше да умреш, глупачка…“ – каза си. Ренар прехапвайки устни. Изпитваше гняв, но не знаеше защо.Чувстваше се объркан и Йона беше причината.

  Минаха се повече от три часа. Отвън слънцето напичаше все тъй силно. Ренар беше навън. Наливаше стомната. Внесе я вътре. Отля вода в дървена чаша и я сложи до леглото на рафта. Беше успял да потуши гнева си. Изражението на лицето му бе спокойно. В този момент видя Йона, която беше отворила очите си. Чувстваше се замаяна.

• - Да се убиеш ли искаш? – отсече той строго. Тя стана изплашена, виждайки тялото си голо под завивката. -  Ами ако не бях дошъл? Това ли беше гениалната ти идея за да ме видиш? - продължи той настървено. Не можеше да се сдържи. Чувството, което нахлу в него, от страха, че можеше да я изгуби го подлудяваше. – Ренар?! Ти ли си? Аз…къде съм? – отвърна тя, прикрепяйки с едната си ръка одеялото, а другата сложи на челото си. – Помниш ли какво стана? Имаш ли идея какво направи? – развика се той, обикаляйки нервно из стаята. – Аз загубих гривната си и я търсех. Подхлъзнах се без да се усетя и паднах…  - обясняваше тя плахо. Беше объркана.  После повтори – Къде съм?

Ренар се спря и я погледна хладно. – В домът ми. Заради една гривна можеше да умреш. Осъзнаваш ли това? - Съжалявам.

• - Предупредих те!
• - Исках да те видя. – каза тихо Йона, свеждайки главата си.
• - Да ме видиш? Ти да не си си загубила ума? Казах ти, че не бива да се срещаме, Йона.  
• - Не ме карай да се чувствам виновна. Не мога да контролирам сърцето си. Толкова ли много искам?
• - Не ме познаваш, Йона. Щеше да умреш, глупачке!
• - Моля те, спри! – извика тя, трепереща.  Ренар усети страха й. Осъзна, че прекали. Приближи се и седна на леглото. Взираше се в очите й. Изражението му отново стана спокойно.  – Повече не го прави. Не зная следващият път дали ще бъда там за да те спася. Можех да те загубя. – рече, слагайки ръка на брадичката й. – Погледни ме, Йона. Обещай ми, че повече няма да се поставяш в опасност . – Обещавам. – се откъсна от устата й. При допира на ръката му, почувства как тялото й гори. Треперенето спря. – Благодаря ти, че спаси живота ми. – прошепна.  Лицата им бяха толкова близко едно до друго, че тя усещаше дишането му. Сърцето й биеше бързо. Изведнъж той извърна поглед и се отдръпна, стана обръщайки се с гръб към нея. – Сигурно си гладна. Ще ти приготвя нещо. След това трябва да си вървиш. – каза нервно и излезе навън. Тя не отвърна. Опитваше се да събере мислите си.  „Това не е правилно…какво за бога, правя?“ – помисли си, завивайки се през глава.

  Когато се върна, Йона беше станала. Бе облякла обратно роклята си, която бе вече суха. Ренар не обърна внимание на този детайл.

Сложи купичка,  в която отсипа от супата. До нея сложи чай. Беше още горещ. Погледна я и й направи знак да хапне. Тя стана мълчешком, доближи се до масата, хвана лъжицата и започна да се храни. Тишината между тях беше толкова неловка за Ренар. В момента, в който тя забеляза, че се взира в нея, той извърна поглед. Чу се въздишка.  – Скоро трябва да  тръгваш. – наруши тишината той, гледащ в огъня. – Зная. – отвърна Йона.

  Мина се време. Йона приключи. Остави лъжицата в купичката. Стана. Доближи се до малкото огледало над огнището и се вгледа в отражението си. Среса с бавни движения косата си. Беше още влажна.Разплете плитките си. Изглеждаше някак тъжна. Обърна се към него. Той още гледаше в пламъците. – Време е. – каза Ренар, ставайки от креслото. Изтупа ръкавите си и се отправи към вратата. Направи й знак с ръка. С бавни стъпки се приближи към него и той отвори вратата. Излязоха. Очакваше ги дълъг път.

Докато вървяха, Йона гледаше към дърветата. Видя малка сърна и тръгна след нея, отклонявайки се от пътя, без да обърне внимание на Ренар. Сякаш забрави, че е там. Сякаш нищо не се бе случило.

– Йона! – извика той! – Спри се! Чуваш ли ме? Тя не го чу. С бавни движения се доближаваше  до сърната. Той я наблюдаваше от мястото където се беше спрял. През дърветата видя как Йона с бавни,плахи движения докосна животното, а след това го галеше. Колко красиво изглеждаше. Появи се усмивка на лицето му.

В момента, в който тръгна към тях, сърната побягна. Йона се обърна, поглеждайки го виновно и се върна обратно.

• - Чака ни път. Не се отплесвай. – отбеляза Ренар.
• - Извинявай.
• - Виждала ли си сърна преди? – попита.
• - Не съм, но те са толкова красиви създания. Тя не се уплаши от мен. – отговори очарована. Той поклати глава в съгласие.

 Пътят им минаваше през очарователни гледки. Йона следваше неговите стъпки, вървейки зад него. Той забеляза.Затова при всяка крачка, която правеха, той я правеше все по-голяма и я наблюдаваше. С малките си крачета, Йона правеше почти подскок. Стори му се забавно. Колкото по-големи и широки крачки правеше, толкова повече я затрудняваше. В един момент, тя понечи да падне, но той реагира бързо и я хвана в обятията си. – Добре ли си? – каза тихо, гледайки я в очите.  – Да, благодаря ти. – отвърна, отдръпвайки се бързо. Тръгнаха отново. Тя вървеше бавно и сложи ръце на лицето си. „За втори път ме спаси. Защо не се чувствам засрамена?  Първо ме съблече и видя голото ми тяло, нахрани ме, а сега и това! Боже мой! Какво правя аз?“ – мислеше си, поклащайки глава в паника. После сложи ръце върху  тялото си: „Какво си мисля? Направи го за да ме спаси! Колко съм глупава.“ – убеждаваше я сърцето. „Не може така! Добре, че не може да чуе мислите ми!“ –успокояваше я разума й.

• - Тялото ти не може да ме примами. Не съм посегнал на честта ти, ако това те притеснява.  – каза Ренар внезапно, обръщайки се към нея. Спряха се.

-  Ти, ти можеш да четеш мисли? – извика тя в почуда. Лицето й пламна от срам.

-  Мога още много неща! Съблякох те за да махна мократа дреха. Беше премръзнала. – подхвърли той, смеейки се.

Йона беше смаяна. Не знаеше какво да каже. Почти беше забравила, че Ренар не е обикновен мъж, а друид! „Той е друид! Друид! Как можеш да забравиш тази подробност! Каква си глупачка Йона!“ – си каза.

• - Не само че си глупава, но и отнесена. – добави Ренар.
• - Спри! Не чети мислите ми! – рече Йона сърдито.
• - Забавно е.
• - До вчера не знаех, че друиди съществуват. Още по-малко съм запозната с техните способности. Не влизай в главата ми повече! – отбеляза тя строго.
• - Невежеството ти е забележително, малката.  – каза, доближавайки я. Сложи ръка на челото й. После добави – Да нямаш температура?

• - Засмя се. Тя се намръщи. Стори му се още по-забавно да я дразни.

• - Престани! Не е забавно!
• - Напротив. Отдавна не съм се смял така.
• - Махни ръката си от мен! – рече, дърпайки се назад. В този момент Ренар я хвана още по-близо до себе си. – Защо да го правя? Нали това искаше или бързо промени решението си? Е, вече е малко късно.
• - Пусни ме! – повтори тя.
• - Няма!
• - Какъв си грубиян!
• - Все това повтаряш, но отговорът ще е същия, малката. – каза той. Всеки опит на Йона, който правеше да се освободи, биваше неуспешен. Колкото повече се опитваше, толкова по-силна ставаше прегръдката му. Изведнъж тя спря и го погледна. Последва въпрос.

• – Какво искаш от мен? Действията му я объркваха. В главата й беше каша. – Първо ме обиждаш, заявявайки, че за теб съм невежо и глупаво момиче. Казваш ми, че не бива да се виждаме, настояваш да си вървя, а в следващият момент ме спасяваш. Защо не ме остави да се удавя?Все пак, както каза ти, ние сме непознати. Нямаше да чувстваш угризения.

  Изведнъж усмивката от лицето му се изпари. – Бих го направил за всеки попаднал в беда. Не си по-различна. Научи си урока и повече не се връщай.  – Не можеш да ми заповядваш. Мога да се грижа за себе си.

• - Толкова си вярваш, че не е истина! На нехайството, грижа ли му казваш? Не ме карай да се смея. – изръмжа той.
• - Вече ти казах – подхлъзнах се! Търсех гривната си. Не помня къде съм я изгубила.  – обясняваше Йона. Беше неспокойна. Не знаеше какво можеше да й стори. Тя усети, че го ядоса.
• Защо тази гривна е толкова важна за теб?
• - Подарък е от баба ми, която вече не е на този свят.

• - Последва кратка тишина. Той гледаше насълзените очи на Йона. Изражението й подсказваше тъга. Това не беше целта му. Чувстваше се виновен.  – Ела с мен. – каза той, хващайки ръката й. – Къде отиваме?  Без повече приказки, потеглиха. Какво ли си мислеше Ренар? Това не беше пътя, който водеше към домът й. Къде ли я отвеждаше?

  ***

    Велана беше в библиотеката и дочиташе книгата. Беше почти към  краят си. Направи й впечатление, че последната глава не беше като останалите. В нея се разказваше история. История, която беше писана на ръка, а не с печатни букви. Виждаше по краищата на страницата следи от мастило. Почерка беше красив.

  „Преди слънце да изгрее, тръгнах към планината Аменай. Взех със себе си една стъкленица, епруветка и дълбока кожена чанта на рамо. Щом пристъпих прага на гората, видях първите лъчи на слънцето. Запътих се към мястото, за което тя ми разказа. Щом пристигнах, извадих стъкленицата и откъснах една щипка утринна мъгла, тъй както тя ми беше заръчала. След това продължих по пътя си към следващата съставка. Стигнах до хълма Йера където попаднах на стадо еднорози. Успях да заловя един, и щом разказах без думи историята си, се отрониха сълзи. Доближих епруветката до очите му. Налагаше се да го направя. Никога през живота си не бях виждал тези създания – красиви, носещи в себе си духа на магията и мъдростта. Преди мислех, че те съществуват само в света на приказките. Не беше така. Еднорогът, от който взех живи сълзи беше съвсем истински.Бял жребец с дълга къдрава грива. Никога няма да го забравя. Съжалих за действието си, но нямаше връщане назад. След като приключих го върнах при стадото му и се отправих към местата за следващите съставки…“  - пишеше. Велана обърна към следващата страница, но за нейна изненада, тя беше скъсана. „Странно. Защо ли е била скъсана? Къде ли е?“ – учуди се тя. Затвори книгата и я остави на рафта от където я беше взела. Излезе от библиотеката и се отправи към двора. Видя дядо Иларий на беседката, който тъкмо палеше лулата. Беше запъхтяна. – Дядо! Няма да повярваш! 

• - Какво се е случило? – учуден попита той.
• - Книгата, за която ти казах…стигнах до края, но някой е скъсал страницата и не можах да прочета края на историята. – каза.

• Дядо Иларий гледаше встрани. Издиша бавно дима. Беше мълчалив. В съзнанието си той събираше разпръснатите части от спомени. Виждаше ги ясно. Пред очите му се появи стара картина.

  / 30 години по-рано /

   

•  - Не искам да се чувстваш виновен. Няма да бъда спокойна, ако се обвиняваш за случилото се. – каза жената. Той хвана немощната й ръка. Жената беше тежко ранена. Лежеше. Кожата й бе бледа и студена. Едва държеше очите си отворени.
• - Това нямаше да се случи ако бях силен. Не можах да те защитя. – отвърна. Иларий поклати глава в отрицание. – Не искам да живееш с вина. Заради мен недей – умоляваше го тя.   – Обещай ми, че ще живееш добре и ще се грижиш за себе си. Обещай!
• - Не! Не ме оставяй, моля те! – прошепна до ухото й. По лицето му се стичаха едри капки сълзи.
• - Не плачи. Знай, ще се срещнем пак от другата страна. Ще те чакам, но сега е време да вървя. Моят път свършва до тук, а твоят те първа предстои. Създай семейство. Живей добре. Бъди щастлив. – рече. С последни сили докосна лицето му.  Сърцето й спря да бие. Тялото й изстина.  Затвори очите си. Усмихваше се. Държеше силно ръката й. Целуна я и я гледаше през сълзи- изглеждаше сякаш спи… 

***

- Къде сме? – попита Йона, дишайки тежко.  Пред очите й се отвори невиждана гледка. Занемя. .  – Ехааа! – възкликна тя.

• - Колко е красиво! Лицето й засия възторжено.

• - Това е хълма Йера. Навярно не си чувала за него. Идвам често тук. Обичам това място. Тихо е. – каза той.
• - Очарована съм. Самия хълм беше покрит от ниска трева, цветя и различни билки. Цветовете се сливаха един в друг, правейки мястото вълшебно. Ренар седна на отсечена малка скала и я наблюдаваше от страни как подскачаше и се радваше като безгрижно дете. Събираше цветя, от които наплете  венец с цветовете на дъгата. Сложи го внимателно върху косата си. Смееше се незнайно на какво.

• - Ренар криеше умело въодушевлението си с безизразност. Йона се запъти към него.  – Често ли идваш тук? - Не толкова колкото ми се иска.  - Защо?  - Далеч е от дома. 

• - Впрочем – добави – Искам да ти върна нещо.

• - Йона се учуди. Гледаше как изважда нещо от джоба на панталона си. Видя гривната.  Лицето й засия. Сложи я в ръката й. – Гривната…къде я намери?  - Там където се срещнахме. Смятах да ти я върна щом те видя отново. Но ето че си тук…  - отговори.

• - Благодаря ти, Ренар.
• - Означава много за теб. Пази я.
• - Разбира се!  - каза, гледайки я. Не можеше да повярва. Мислеше, че повече няма да я види. Очите й се насълзиха от радост. Сложи я на ръката си.
• - Защо живееш сам? – попита тя, сядайки до него. Изглежда разговорът отиваше в друга посока. – Аз винаги съм живял сам.
• - Нямаш ли семейство?
• - Не познавам родителите си.
• - Това е тъжно. Сигурно се чувстваш самотен. – рече тя съжалително.  – Грешиш. Привикнал съм със самотата и отдавна не обръщам внимание на това. Не се чувствам тъжен, но е разбираемо – ти имаш семейство. Едва ли би ме разбрала.
• - Разкажи ми за теб.
• - Няма нищо за разказване.
• - Напротив. Разкажи ми. Ще те изслушам. Ще се опитам до колкото мога, да те разбера. – каза Йона. Беше спокойна и гледаше в очакване. Ренар не знаеше какво да каже. Връзката с непознатото момиче ставаше все по-силна, но той като че ли не беше уверен. Не знаеше какво да стори. Думите и действията му се разминаваха някъде из редовете. Знаеше как ще приключи всичко накрая ако се забрави. Неговият живот не беше приказка.  Самотата го научи да няма доверие на никого. Имаше само себе си. Бе изградил стена, която никой не можеше да премине. Сега обаче сякаш Йона успяваше без усилие. Това беше първата му среща със смъртна жена от много години насам.  Бе мълчалив. Опитваше да събере мислите си. Волята му се прекланяше към нея. Чувстваше се безсилен.
• - Живея тук откакто се помня. Тук съм роден. Тук отраснах.
• - Имал ли си приятели? – попита.
• - Имах, но отдавна не са тук. Заминаха далеч на север.
• - Защо са те оставили?
• - Искаха по-добър живот.
• - Не ти ли липсват?
• - Понякога. Шегите на Мейр ми липсват и упреците на баща му. Липсва ми вечерния огън и как всеки разказваше истории от далечни земи. – каза той.
• - Защо не тръгна с тях?
• - Не исках да напускам дома си. Привързан съм към това място.
• - Но сега си самотен, дори слепец може да го види.
• - Свиква се. Направих своя избор и не съжалявам.  – отвърна Ренар, скръствайки ръце.
• - Ще ги видиш ли някога пак?
• - Не зная. Не зная дали са още живи. Дори и да се срещнем нищо няма да е същото. Промених се.
• - Всички се променяме. Не можем  да останем каквито сме били преди.  – добави тя.
• - Така е. Изненадан съм.
• - От кое?
• - Знаеш много за невежо момиче.
• - Не ме познаваш.  Разкажи ми повече.
• - Това е историята ми. Какво повече искаш да ти кажа? – рече той с раздразнение. Стана от скалата и клекна до нея.
• - Знам ли… -  отговори, избягвайки погледа му.
• - Смятам, че това е напълно достатъчно. Всичко с времето си.
• - Благодаря ти, че ми разказа.  Вече не сме непознати.
• - Ха-ха. Не е честно само едната страна да споделя. Сега е твой ред да кажеш за себе си. 

• - Седна до нея. – Какво искаш да ти кажа? Не мислех, че искаш да знаеш.  – Напротив. Хайде, разкажи ми.  Видя как се засрами. Беше притеснена.

• - Аз… не знам от къде започна. Защо не следващият път? Хайде, да тръгваме! Направи опит да го разсее, но той не се подаде. – Не! Няма да си тръгнем докато не ми кажеш.  – Нали нямаше търпение да се махна?
• - Не извъртай нещата. Не мога да те разбера. Хайде, разкажи ми! – каза на висок глас. Доближи се до нея. Тялото на Йона пламна.
• - Добре, добре! Само не стой толкова близо до мен.  – рече, слагайки ръце на тялото си.  – Не ти ли харесва? Ха-ха. Защо се изчерви?
• - Не съм! Хайде, остави ме да дишам!
• Всяка минута, през която мълчиш, ще се приближавам все по-близо. За това, започвай. Тръпна в очакване да ми разкажеш.
• - Добре, добре! Само се махни от мен! – извика тя нервно. Той се отдръпна и седна срещу нея. – Хайде, чакам!  - каза, слагайки ръка на брадичката си. Йона пое дълбоко въздух и започна.
• - Аз съм дъщеря на занаятчия. Имам брат-близнак Амир и по-малка сестра на име Велана. Той слушаше внимателно. – Живеем в началото на Дейри.  Баща ми и брат ми по цял ден са в работилницата и само вечер щом се приберат вкъщи ги виждам. Сестра ми Велана по цял ден стои в библиотеката и чете книги за магията и вълшебствата.  А после записва всичко, което е научила в дневника си. Ренар се изненадата  -   Трябва да последваш примера й.  На колко е години?
• - На десет.
• - Толкова е малка, а има такова желание. Семейството ти сигурно се гордее с нея. Кой я е научил да пише и чете?
• - Дядо  Иларий.
• Дядо ти? 
• - Да. Тя е същата като него.  Целият си живот е прекарал в научаване на нови неща, обикалял е света и е преживял много. Разказвал ми е какви ли не истории. Вчера ми призна, че той знае за магията. Ренар направи учудена гримаса. – Какво ти каза  - Каза, че тя съществува независимо дали ние вярваме в нея. Не беше изненадан, когато му споделих за срещата ни.
• - Виждал е друиди?
• - Не съм го питала. Знае повече отколкото казва.
• - Малцина са тези, които знаят за съществуването й по тези земи. Интересна личност е дядо ти.  – призна той с удивление. Чоплеше го любопитството. За първи път чуваше за смъртен, който знае.  - Сега разбирам защо понякога се държи толкова странно и е мълчалив.
• - Разбирам го. Не е лесно да криеш такава тайна.
• - Защо?
• -Не всички тук притежават такава сила. За повечето хора на юг, магията е мит. Измислица, с която преспиват децата си нощем.

• - Не всички са като дядо ти, Йона. Опитай се да го разбереш. Навярно му е много трудно с такова бреме. Трябва да крие това в тайна, в противен случай ще го помислят за луд и семейството ти ще страда. Щом ти е споделил за магията, сега това е и твоя тайна. Никой не трябва да разбира.  – предупреди я той. Беше сериозен.

• - Зная това. Ще я пазя. Беше мълчалив. Не отговори. „Трябва да  го срещна.“  - откъсна се мисъл в съзнанието му. „Не зная как, но трябва да го направя.“  Минаха се няколко минути. – Мълчалив си. – учуди се Йона. – Нищо ли няма да кажеш? Отвърна й с още една доза мълчание. „Сигурно мисли за нещо…“ – каза си, ставайки от земята.

• -  Изтупа роклята си, после се наведе и започна да бере билки. Тя ги познаваше. Знаеше всяка една за какво служи. Някои от тях бяха с отличаващи цветове, други ги познаваше по листата. Йона не беше тъй пристрастена към книгите като сестра си, но пък беше чела достатъчно. Това което искаше да опознае го намираше в едни специални книги,  които не бяха в библиотеката на дядо й. Познанията й за билките научи от жена, която живееше до тях през две къщи. Ходеше там и се учеше от жена на име Карина, която беше билкарка. Занимаваше се с приготвянето на отвари и лекарства. Прииждаха хора от цялото село при нея за да си закупят нужното. Карина бе скромна и добра жена. Помагаше всекиму без да очаква благодарност или отплата. Прехранваше двете си деца си с това, което правеше. Животът й бе труден за самотна майка, но тя не се оставяше. Трудът й се оценяваше от всички в селото и много често й оставяха повече пари, от колкото бе нужно.

  Прие Йона като своя ученичка на драго сърце. Тя се учеше бързо. Помагаше й в приготвянето на различни отвари, четеше на глас дадените съставки и се стараеше да запомня всяка дума, всяка съставка нужна за направата им. Карина й възлагаше задачи. Заемаше книги, които трябва да прочете за даден срок. Справяше се с всичко, без да се затрудни.

• - Какво правиш? – попита я Ренар. Тя не обърна внимание на въпроса.  – Йона?! – повтори той.  Така се беше залисала,  че не чуваше какво й говори.  – Да не оглуша изведнъж!? Йона! – извика нетърпеливо. Тя се обърна. Той беше зад нея. – Извинявай, не те чух! Какво ми говореше? – засмя се тя, слагайки набраните билки на купчинка. Поогледа се. – Чантата ми я няма!
• - Чанта ли?  - Къде ли съм я дянала? – каза, гледайки наоколо.
•  - Може би е паднала във водата. Не съм я виждал. Бях зает да те спасявам. – отвърна, вадейки малка кожена кесия от пазвата си. Подаде й я. – Можеш да заемеш моята. Тя я взе. – Благодаря ти.
• - Гледай да не загубиш и нея! – пошегува се Ренар.
• - Няма! Обещавам! – отговори смеейки се.
• - Билки ли береш?
• - Да.
• - От кога започна разбираш от билкарство?
• - Ученичка съм на местната лечителка. Помагам й с приготвянето на лекарства, отвари и чай. Често идвам в планината за да бера нужните билки по нейна молба. А и обичам да се разхождам. - Не мислех, че момиче като теб има интерес към приготвянето на отвари. 
• –  Тя ме научи на всичко, което знае. Обичам да помагам на хората.  Той се изненада от отговора й. – Това е сериозна професия. Внимавай да не объркаш някоя билка с отровен корен, че ще стане беля. – подхвърли още една шега. – Не говори така! – рече тя, слагайки една по една растенията в торбичката.
• - Не разбираш от шеги!
• - Кой го казва?!
• - Готова ли си? Трябва да тръгваме! – Приключих!

• - Изправи се, изтупа роклята си и го погледна безмълвно. – Защо ме гледаш така? – попита Ренар. Тя се замисли за това, което по-рано й разказа. Усмихна се. – Кой гледа кого? – подсмихна се Йона. Той не отвърна. Хвана ръката й и се запътиха към домът й…