Счупена ваза
Как бързо закапа. Внезапно. Организирано. Сиво беше небето, намръщено, ала тихо. Изведнъж цяла сюрия капки върху зеленото платнище на тревата заиграха. Заподскачаха, защураха се из тревите и настана танц... Забелиха се топчета, град или сугращица заваля, стана нещо страшно. Необичайно. Лудо.
И токът спря, естествено. Запалих цигара. Този валс на дъжда е описван много пъти, и то по-добре от това, което аз мога да кажа, но сега го почувствах. Сега го усетих. Сега го видях. Не става за думи, не могат да го изразят. Само трябва да се вдишва. И настръхнах.
После спряха клавишите. Не дъждът. Настроението ми угаси сетивата. Стъжни се небето и продължи да вали. Спираше само дъх да поеме или друг облак да заеме мястото на онзи, изсушен от сълзите си.
После му омръзна да реве.
Не на дъжда. На музиката му.
Тогава започнах да пиша.
Направих си чай. От маточина, бил полезен. Горчив е. Сложих му мед. Стана отвратителен. Излях го в гърлото си или в мивката, вече не помня. Хубав беше този чай. Съвсем здравословен. Допускам, че част от него съм изпил, щом съм още здрав и донякъде жив.
После правих друго. Имам две огромни части от стволове, по моему – дръвници, връз тях зиме си цепя дървата за камината. Отидох при тях, и понеже не беше време за огнище, натроших си орехи с тъпото на брадвата. Това не помогна. Нито на орехите, нито на мен. Но да ви кажа честно, завидях на орехите. Как си подават главиците само. Как се троши черупката им. Как се отдават. Не мислят за себе си. Мъртви са, а се раздават. А защо ми бях орехи, не помня. Вероятно съм търсел сърдечност.
Гръмна от запад. Разтресе. Сгуши се планината. И в облаците грейна после нещо кривогледо сиво. Краят на септември е. Изкукурига без време страхлив петел. И кучето със сложната порода, това красивото, едрото, дето все не може да се закучи, на съседите песът, за него говоря, та и той залая. С ей такава уста. Може да ти отхапе ръката, но може да те целуне по такъв начин, че да си представиш Клаудия Шифър гола и съвсем гостоприемна по прашки. Примерно. Отдалече се чу тъжният вой на пътническия влак от София до Банкя, той пътува всеки ден по свое разписание, все е празен, но редовен като женски цикъл. Тополите разнасяха звука му – те освен това да правят, друго не могат. Съседът боядисва оградата си. Досега беше мътно зелена, днес я прави мътно сива. Ще стане разкошно по-грозна. Той е щастлив. И жена му – до него. Смеят се художествено, като прикриват устните си с ръце, оцапани от боя. Кучето им – също, но то прави друго, защото ме милва със зъби. Не знаех, че ще се смее, преди да ме захапе. Не заболя. Защото си измъкнах пръста в последния момент. Не че вече мога да го движа. Та той остана в устата му, по дяволите. Когато го извадих, изглеждаше вълшебно. Но не беше същият.
Отидох до магазина. Уж да купя нещо. Просто излязох. А когато човек има причина да излиза от себе си, най-често го прави до магазина. Неслучайно го наричат хоремаг. Този, нашият, имаше друго име. Английско. Мисля, че се казваше... ех. Не, съжалявам. Не мога да го произнеса на български. На британски звучи като кучи гъз, доколкото знам. Или по-скоро... не. Кучи задник, да, освен ако не е от онези англосанксонски идиоми, чрез които разбираш, че кучешката храна е добър начин да споделиш апетита на своя домашен любимец към всичко, което тори почвата.
В магазина нямаше нищо хранително за купуване, особено предвид неапетитното му наименование. Обаче имаше мляко, буркани със сладко, тоалетна хартия... Прииска ми се да счупя нещо. Нарочно. Идиотско е, нали? Просто да бръкна в някой от стелажите, да извадя стъклена бутилка и да я тресна на пода... Както се досещате, в магазин с подобно наименование нямаше стъклени бутилки в изобилие. Но продаваха стръв, алкохол в бирени бутилки и захарни пръчици. Имаше и консерви с грах, както и две стъклени бутилки с мляко. Стори ми се странно, че не са в хладилника, а на витрината. Реших, че са изкуствени. Прииска ми се същото нещо. Пак.
Сетих се, че като малък веднъж счупих скъпа ваза вкъщи. Играех си с мини-количките, имах много. Не беше нарочно, просто се разгорещих, двете жълти лимузини на ферари минаха над килима под етажерката, а фордовете ми бяха бесни и ги изпреварваха през мокета. Имах една супер-кола, с амортисьори. И тя беше жълта. Изпреварваше всички. Дори оная, дето размених срещу убито врабче. Това е друга история, но тогава подобни заменки се възприемаха естествено, както днес да замениш имот под Беглика в Радомир срещу парцел в центъра на Златни пясъци. Оказа се, че на етажерката е имало и нещо друго, освен пистата на моето въображаемо състезание. Докато жълтата количка изпреварваше всички останали, вазата се разлюля и...
Мама се върна от работа и се разкрещя:
- Защо се счупил вазата? Как го направи?
- Не съм виновен – рекох убедително. – Брат ми я счупи.
- Ама как така! – беше бясна. Тая ваза май беше някаква семейна реликва. - Брат ти още не се е върнал от училище!
- Ще се върне. – Усмихнах се лукаво. – Ще се върне и ще я счупи.
Да, такъв беше брат ми. Винаги се връщаше, да поеме вината.
После небето пак причерня. И отново закапа. Чистачката на комшийската къща не беше си взела чадъра и забърза към мерцедеса си. Зарадвах се, че днес и прислужниците имат лични автомобили. Луксозни.
После от тополите се чу нещо като ек – някаква гръмотевица беше съсякла една от тях надве. Не го видях. Представих си го. Гръмотевиците могат да правят такива неща. Де да бях като тях. Беше яко громолене, трещяха съчки от сухите стволове, да... Представих си, че съм Зевс, този с брадата, дето прилича на Господ, бог над боговете... С власт над живота и над смъртта. Но без обич нито към едното, нито към другото. Равнозначно мразещ живота и смъртта, но иначе влюбен в тях поради липса на практическа алтернатива.
Кучето на съседите залая.
Представих, че брат ми е жив, че си говорим и спорим, както правехме обикновено, когато не бяхме напълно пияни. И имахме власт над живота. Донякъде. А над смъртта – отвсякъде. Бяхме богове. На щастието.
Много е хубаво да вали. Да гърми. Да ни подсеща. Пръстта се превръща в кал. А калта – в скривалище на сънища. Всеки ден брат ми идва у нас, у мен, донякъде жив и все е оцапан от нещо. И всяка нощ аз умирам до него, съвсем безболезнено, докато изтривам мръсотията, полепнала по него. А докато го почиствам, се цапам. И ставаме еднакви, бледкави като топола.
Страдаше. Сърдечна недостатъчност какво е - не зная. Защото не знам и какво е обратното. Трябваше да помагам. Трябваше. Правех го. Ала някак си - безсърдечно.
А тази дума е ужасна. И тежи. Като изгнила топола, която чака своя гръм, да подели на две кухината си. Като вина. Да бъдеш виновен е лесно. Гонг на съдебен състав. Клюка в кафенето. Руменина на бузата. Или звън на човешка греховност и завист. Всички грешим. Трудно е да поемеш отговорността за небето, щом си роден на земята. Дори на Атлас му е било възложено да носи чужд товар. Но той, казват древните гърци, бил само титан и това е било наказание, защото си е въобразил да бъде богоравен.
До скоро, брат. Няма да се бавя. Счупих живота като тази стара и важна семейна ваза, докато се състезавах с количките на въображението. И сега вече няма кой да поеме вината. За вазата. За всичко.
Ти няма да се върнеш от училище.
Мой ред е.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
❤
-
Благодаря, Скитница, Милена, Костадине, Мария, SMooth, Ирина, Валентина, ИнаКалина, П.А.
-
Трогателно. Човек може да усети болката, докато чете.
-
"Равнозначно мразещ живота и смъртта, но иначе влюбен в тях поради липса на практическа алтернатива." Мир на праха му. А ти пишеш човешки, разбираемо.
-
И всяка нощ аз умирам до него, съвсем безболезнено, докато изтривам мръсотията, полепнала по него.
-
Четеше ми се нещо, написано хубаво. Тъжен е разказът ти. Истински и много тъжен. Съжалявам...
-
Звучи точно като истинска мисъл, минала през главата - една такава подскачаща, лъкатушеща и винаги в някаква нейна си посока
Хареса ми. -
В хаоса или в танца между дъжда, спомените и чувството за вина... Да, в хаотичните стъпки на този танц, с бликнали братски сълзи се е родил живия разказ за търсенето на себе си в хербария на живота. Страхотен стил, Владо!
Лека му пръст на брат ти... -
Влади,лека му пръст,отново страхотно перо.Поздрав.
-
Сърдечен братски разказ.
-
Моите почитания за този разказ! Излязъл е от душата! А вината... Всички носим в себе си по една вина, която ни разяжда...
-
Благодаря, Стойчо, Таня, Роси.
-
На всеки един ден ще му дойде редът! До тогава обаче, остават спомените и сънищата! Съжалявам за загубата!
-
Влади, харесва ми как пишеш!
Поздравления! -
Който е губил братя, знае че е загубил част от себе си...
Звучи в дисонанс с настроението на небето.Сиреч с настроението на Гръмовержеца Зевс.
Ама, нали сме простосмъртни...
Понякога съжалявам, че съм искрен!
Моето съчувствие е част от пейзажа на живота... -
Който е губил братя, знае че е загубил част от себе си...
Звучи в дисонанс с настроението на небето.
Понякога съжалявам, че съм искрен!
Моето съчувствие е част от пейзажа на живота... -
Благодаря, Ивеивелина (Ивелина Тодорова).
-
Хареса ми! Харесаха ми кратките изречения, които използвате, въздействащи са!
-
Благодаря, Силве. Благодаря от сърце.
-
... съжалявам, Влади.
-
Благодаря, palenka (П...)
-
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
