Как бързо закапа. Внезапно. Организирано. Сиво беше небето, намръщено, ала тихо. Изведнъж цяла сюрия капки върху зеленото платнище на тревата заиграха. Заподскачаха, защураха се из тревите и настана танц... Забелиха се топчета, град или сугращица заваля, стана нещо страшно. Необичайно. Лудо.
И токът спря, естествено. Запалих цигара. Този валс на дъжда е описван много пъти, и то по-добре от това, което аз мога да кажа, но сега го почувствах. Сега го усетих. Сега го видях. Не става за думи, не могат да го изразят. Само трябва да се вдишва. И настръхнах.
После спряха клавишите. Не дъждът. Настроението ми угаси сетивата. Стъжни се небето и продължи да вали. Спираше само дъх да поеме или друг облак да заеме мястото на онзи, изсушен от сълзите си.
После му омръзна да реве.
Не на дъжда. На музиката му.
Тогава започнах да пиша.
Направих си чай. От маточина, бил полезен. Горчив е. Сложих му мед. Стана отвратителен. Излях го в гърлото си или в мивката, вече не помня. Хубав беше този чай. Съвсем ...