Помня, болката ти в думите, бяха увити страдание и копнеж.
Помня как сърцето ти беше като самотно есенно дърво, останало с едно-единствено листо, но пожълтяло, сякаш в него вече нямаше живот, предаде се, но с последната надежда стоеше.
Помня очите ти красиви,
как лъчите от усмивки се превърнаха в черна, гъста мъгла.
Душата ти потъваше бавно в кладенеца от самота.
Помня нежността в теб - едно красиво цвете без стъбла,
един поток бяха сълзите, един утихващ вулкан мечтите.
Помня пустинния ти глас, изпълнен с копнеж за изворче-любов.
С тъгата тъй невинна, с болките безпомощна и смирена,
от всичко крайно отегчена, но крачеща пак напред непобедена.
Любовта - единствено тя,
единствено тя те държеше на крака, единствено тя те караше да бъдеш твърда като скала, може би дори и жертва, но заради мечтите, заради радостните дни беше на всичко готова. Беше готова да издигнеш стени, стени неразрушими, крепящи ги само и единствено невинността. ...