Помня, болката ти в думите, бяха увити страдание и копнеж.
Помня как сърцето ти беше като самотно есенно дърво, останало с едно-единствено листо, но пожълтяло, сякаш в него вече нямаше живот, предаде се, но с последната надежда стоеше.
Помня очите ти красиви,
как лъчите от усмивки се превърнаха в черна, гъста мъгла.
Душата ти потъваше бавно в кладенеца от самота.
Помня нежността в теб - едно красиво цвете без стъбла,
един поток бяха сълзите, един утихващ вулкан мечтите.
Помня пустинния ти глас, изпълнен с копнеж за изворче-любов.
С тъгата тъй невинна, с болките безпомощна и смирена,
от всичко крайно отегчена, но крачеща пак напред непобедена.
Любовта - единствено тя,
единствено тя те държеше на крака, единствено тя те караше да бъдеш твърда като скала, може би дори и жертва, но заради мечтите, заради радостните дни беше на всичко готова. Беше готова да издигнеш стени, стени неразрушими, крепящи ги само и единствено невинността.
В спомените ми остана ей такава.
Ей такава с усмивка на лице, но всъщност с плачещо, ридаещо сърце.
Помня как казваше за безсънните ти нощи, свита в самотата... мразеща съдбата, проклинаща дните без любов.
Помня те как казваше:
„Ти изпитал ли си самотата?”
Беше ми толкова познато, толкова близко до сърцето.
Нека те запомня все така страдаща, наранена, мечтаеща, копнееща,
но изпълнена с любов.
Не се променяй!
Бъди едиинствено щастлива в мечтите, защото реалността е тъга, животът - страдание, борба - победители, победени.
Но аз ще те наричам „сълза”,
защото единствено тя като теб е толкова невинна, такава тайнствена, чиста, чувствителна, наранена.
Единствено тя е в друг свят, в друго измерение, свят без души,
царящо радост, а просто тъгуваща сълза в реалност.
Остани в спомените ми като една „сълза”
и никога недей да капеш върху таз зла земя.
Милан Милев
02.10.2010
Посветено
© Милан Милев Todos los derechos reservados