Помня, болката ти в думите,  бяха увити страдание и копнеж.

Помня как сърцето ти беше като самотно есенно дърво, останало с едно-единствено листо, но пожълтяло, сякаш в него вече нямаше  живот, предаде се, но с последната надежда стоеше.

Помня очите ти красиви,

как лъчите от усмивки се превърнаха в черна, гъста мъгла.

Душата ти потъваше бавно в кладенеца от самота.

Помня нежността в теб - едно красиво цвете без стъбла,

един поток бяха сълзите, един утихващ вулкан мечтите.

Помня пустинния ти глас, изпълнен с копнеж за изворче-любов.

С тъгата тъй невинна, с болките безпомощна и смирена,

от всичко крайно отегчена, но крачеща пак напред непобедена.

Любовта - единствено тя,

единствено тя те държеше на крака, единствено тя те караше да бъдеш твърда като скала, може би дори и жертва, но заради мечтите, заради радостните дни беше на всичко готова. Беше готова да издигнеш стени, стени неразрушими, крепящи ги само и единствено невинността.

В спомените ми остана ей такава.

Ей такава с усмивка на лице, но всъщност с плачещо, ридаещо сърце.

Помня как казваше за безсънните ти нощи, свита в самотата... мразеща съдбата, проклинаща дните без любов.

Помня те как казваше:

„Ти изпитал ли си самотата?”

Беше ми толкова познато, толкова близко до сърцето.

Нека те запомня все така страдаща, наранена, мечтаеща, копнееща,

но изпълнена с любов.

Не се променяй!

Бъди едиинствено щастлива в мечтите, защото реалността е тъга, животът - страдание, борба - победители, победени.

Но аз ще те наричам „сълза”,

защото единствено тя като теб е толкова невинна, такава тайнствена, чиста, чувствителна, наранена.

Единствено тя е в друг свят, в друго измерение, свят без души,

царящо радост, а просто тъгуваща сълза в реалност.

Остани в спомените ми като една „сълза”

и никога недей да капеш върху таз зла земя.

Милан Милев

02.10.2010

                                                     Посветено