Аз кат видя големи книги се радвам, кат видя тънка книжка, настръхвам. Много хора наобратно го дават, или пък аз най-вече все наопаки съм. Дето се вика – темерут. Навън пекнало едно слънце, жадно пият го дърветата и аз с тях го вдъхвах през кожата си. Ама разбира се, че хората живеят на фотосинтеза – сложна плетеница от химически реакции протичащи между заетата страшно-красива поза, щракването на обектива и запечатаното вечно селфи. Фотосинтеза, тъй де! Както и да, по моя типичен мечтателен или бягстващ начин ходех си към библиотеката, бавничко и славничко, пеша. Валентино Роси днеска оставил го бях в реанимацията, искам да кажа, на паркинга, разбира се... а под Валентино Роси имам предвид колата ми, Спарка, тъй де... ходех си. Хладен вятър почукваше по тиквата ми, питаше замислено има ли някой.
— Няма, няма — отговорих, и продължих си разходката към библиотеката.
Когато с всеобщо усилие на двете ми клечки, тоест, ръце, издърпах успешно вратата на вековното здание, застанах слисан пред ...