Аз кат видя големи книги се радвам, кат видя тънка книжка, настръхвам. Много хора наобратно го дават, или пък аз най-вече все наопаки съм. Дето се вика – темерут. Навън пекнало едно слънце, жадно пият го дърветата и аз с тях го вдъхвах през кожата си. Ама разбира се, че хората живеят на фотосинтеза – сложна плетеница от химически реакции протичащи между заетата страшно-красива поза, щракването на обектива и запечатаното вечно селфи. Фотосинтеза, тъй де! Както и да, по моя типичен мечтателен или бягстващ начин ходех си към библиотеката, бавничко и славничко, пеша. Валентино Роси днеска оставил го бях в реанимацията, искам да кажа, на паркинга, разбира се... а под Валентино Роси имам предвид колата ми, Спарка, тъй де... ходех си. Хладен вятър почукваше по тиквата ми, питаше замислено има ли някой.
— Няма, няма — отговорих, и продължих си разходката към библиотеката.
Когато с всеобщо усилие на двете ми клечки, тоест, ръце, издърпах успешно вратата на вековното здание, застанах слисан пред дулото на пистолет. Подскочих.
Примигах няколко пъти и тогаз вдянах, че масивният и здрав охранител на библиотеката (щото кой ще да краде книги, тъй де!) е насочил към мене не оръжие горещо, а прост един термометър, от онез, дет мерят от разстояние (и дето майка ми мисли, че имплантират чипове).
— Само ще ви измерим температурата — заяви.
— А, температура ще ми мерите! За книги съм дошъл, тука нема с кого да се целувам, че да...
Той начумери се ще кажеш съм му взел млякото.
— Добре добре, аз вече седя пред дулото на пищова ви, кхъ-кхъм, тъй че, ам, мерете там, квото искате!
Ама тоз и той много сърдит пада, леле, всички се сърдят, че и аз накуп! Още повече се разсърди като получи моя градивен резултат и рунтавите му, вълчи вежди ме жестоко нарязаха. Застанал там пред пазача, само се пулех и хилех.
— Не можем да ви пуснем!
— А, как, не, дошъл съм за Том Сойер!
— Не можем да ви пуснем, господине, нали знаете има заповед лица с температура над тридесет градуса се не допускат!
— Ам че то всеки има... вий трупове ли само пускате да четат Том Сойер!?
— Имах предвид над тридесет и осем градуса!
— Аз имам колко?
— 38.2! Не можем, господине, да ви допуснем!
— Вижте, нещо не сте разбрал, имам сто градусова температура! Аз съм завиращ чайник, които весело пищи и обещава хубав чай!
Тоя яко се шашна от думите ми, помисли, пак помисли и заключи правилно, че глупости говоря. Типично в мой стил – абе казал ли съм нещо или нищо съм не казал?!
— За Фаренхайт говоря — поясних, спасявайки пазача от по-нататъшни мисловни упражнения.
— Както и да е, господине, ще ви помоля да си тръгвате и да се върнете като сте в по-добро, кхъм, здраве. Благодаря!
— Ха! Вий не знаете с кого си имате работа! — гняв праведен закипя в косата ми — вий... как да ви обясня, че имам хронична бо...
Ураган настани се светкавично във веждите на пазача. Цял потоп! Очите му засвяткаха, ококорени, ноздрите му поеха повече въздух, знаете, за да има вятър, къде ураган без вятър? Ядосан бикът се надвеси над мене.
— Клетник съм аз! — опитах да се бъзна, но тоя не отстъпи.
— Ще ви помоля...
О, три точки! Заплахата не беше за пренебрежение!
— Здравейте, може ли да вляза? — нежен глас се чу зад гърба ми и аз отскочих енергично, ухилен до уши. Ето я, спасителката на плажа, Бритни... момент! Младата дама дошла да ме спасява не беше коя да е, а самата... красива българка. Наистина сочните ѝ... очи ме плениха. Не че не съм женен, айде сега! В тоз момент един пръстен пареше жежко на дясната ми ръка. Кафяви очи, захарна усмивка, никакъв грим излишен и простички дрехи, но чисти и изгладени (за разлика от моята карирана риза). Ам, спасителката, рекох. Спасителката на Библиотеката!
— Ще трябва да ви премерим... температурата — що ли се заколеба тоз маймун?!
Тя се усмихна великодушно, а в светло-кафявите ѝ очи прочетох снизхождение и някаква тъга може би? Аз забравен останах като че съм се превърнал в камък от сградата на важното здание. Ми че то и аз сам се забравих, с тази девойка мари убава...
— Заповядайте, госпожице — пазачът даже ѝ отвори втората врата, водеща към царството на интелекта. Ех, явно пак ме не допускат там. Трябваше да повторя онзи тест за интелигентност преди десет години, дето излезе, че имам 125... Айнщайн друг път! Туй нещо като хороскопа на Алена беше!
— Ам мене кво ще ме правиме сега, господинчо? — обадих се нетърпелив. Младата дама, направила две-три танцувални крачки през антрето, кротко беше спряла и наблюдаваше. Както обича да казва жена ми – киризеше – на драмата с мене и бат пазача.
— Както вече казах... — започна той.
Явно че трябва да му обясниме за мене и вечните мои ситуативни бели дробове. Дълъг разговор дето никой нямаше да иска да слуша, пък аз най-малко да исках да го разказвам. Мани ти тая работа, въздъхнах тежко. Че пратиме жената да вземе Том Сойер.
— Благодаря! Довиждане!
— Да ви взема ли някоя книга? — провикна се принцеса Мария Българска. Аз я зяпнах, шокиран. Ей, колко е мило и приятно някой да... ухилих се.
— Том...
— А, не, това не може, госпожо, може да вземате само книги за себе си! — тросна се пазачът.
Ох, една плесница как ми закипя по дланта и ми се прииска да му я подаря! Ох, защо сега да притеснява младата дама му трябваше на тоя?! И на всичкото отгоре нарече я “госпожо”, а не “госпожице”! Тая не може да я бъде! Аз трябва да отмъстя за това безверие и дръзка обида!
— Туй не може, онуй не може, все правила и докъде я докарахме с правилата, ако смея да попитам?! — наежих се аз — цяла България е гладна и безработна, а вий тука правила не можело туй онуй! Туй е библиотека, господине, а аз ако изям прилепа ще гушна букета, ако ме разбирате! Къде ви е акълът?! Казах ви, че съм хронично болен, мамка му, не е заразно, вече триста пъти на триста човека трябва да обяснявам, а сега и на вас?! Ама ядосвате ме!
— Извинявам се, но никой не ви е длъжен да е запознат с вашето състояние!
— Мойто състояние пет лева, брато!
— Вий сега сте само агресивен без да има нужда!
— Каква драма се заформи тука, за една книга просто става въпрос! — продължих аз.
— Ама вий сте много докачлив! Правилата са си правила, а вие...
— Ам че как да не докачам, докачили са ме на триста дървета в кривото гърло!
— Господине, боя се, че вече не ви разбирам! — той вече отчаян ми се видя.
— А! Вий сте ме разбирали отначало?! — стъписах се аз, верно не можех да повярвам в тая дръзка дума някой да се опита да ме разбере! Та то аз сам се не разбирах в 9/10 случая!
Както се бяхме нажежили, реших смело да хвърля едни очи на нежната дама. С ужас видях, че я няма. Явно не ѝ се гледат простаци, и права ще да е!
— Ех, зарад вас сега дамата обидихме! Туй най-много го мразя! — повиших тон.
— Господине, ще ви помоля да...
— Ама вий само ме молите, стига молитви, малко действие!
— Господине, айде да не се обиждаме сега!
— Ама вий...
Спрях се, той, аз. Хмм, ние вие те. Аз ти той. Скандалът беше неизбежен като почваха да се членуват местоимения. Защо ли в тоз капан бях попаднал?! Сигурно майка ми права е била и там в онзи пистолет има чип с лика на Бил Гейтс... Знаех си аз! От спокойната ми натура бе останал само косъм. Е, не бях прав, съзнах си. Не ти е виновен Гейтса, брато...
— Най-прилично ви се извинявам — смъмрих — простете.
Той още по-смаян ми се видя.
— Ще ви донеса Том Сойер, само си кажете името.
— Карта имам. Да ви я дам ли?
— Не, благодаря!
Врътна се и влезе, а аз останах да вися кат паяк там. Улисан в скандала, забравил бях, че човекът не ми е виновен с нищо. Усетих чифт очи са се залепили в гърба ми и рязко се обърнах, бързо да схвана кой рече кво. А то едно малко бездомно псе. Гледаше с любопитство и махна с опашка, приветливо сладък. Захихиках.
— Знаете вий как се общува — казах му — имам много да уча!
Кучето тръгна към мен, все още махащо опашка. Имах, верно, още много да уча!
© Зигфрид В. Всички права запазени