Ресторантчето беше скътано в края на една тясна уличка. Над входа имаше знаме, от ония, шарените, които са ползвали рицарите. То самото приличаше на копие и някакъв герб беше изографисан върху дървено разширение преди острието – за авторитет.

     Слязох по стълбите. Беше като зимник. По-добре, защото навън беше задушно. Края на октомври, не е много топло, но е задушно. И вътре – пак копия, и пак със знамена. Тук сякаш се готвят за рицарски турнир. Една дълга маса, всички седят, пият бира и приказват. Видях го – беше седнал в ъгъла и се озърташе. Помахах.

     – Закъсня се – рече унило. – Сума време те чакам.

     Погледнах часовника. Да, закъснял бях с около двайсет-трийсет минути.

     – Ти защо не поръча?

     – Не зная какво ще ядеш.

     – Знаеш, че не съм капризен. Поръчвай! Аз съм гост тук, ти по-добре познаваш местните ястия.

     Трябваше да се извиня за закъснението, но не го направих. Не беше нарочно, от друга държава идвам все пак, доста път е. Пък и... как да му обясня! И в Чехия има Старое место, и там са загубих веднъж. Изобщо, хубавото на тези стари градове в старите столици на стара Европа е, че са стари. Всичко останало не е хубаво. Не може да не се загубиш – малки улици, тесни прозорци, още по-тесни пролуки, объркано градоустройство... По всяко време очакваш някой да си излее нощното гърне върху тебе; терасите буквално висяха над мен, гиздави и зелени като вавилонски градини, от по-горните етажи на пропуканите каменни къщи се показваха разчорлени хубавици в напреднала възраст, а кракът ми се заклещваше в едрите дупки между камънаците, подредени сякаш нарочно така, че да ти счупят краката.

     – Видях един пират – казах, без да знам защо. Вероятно това щеше да замести извинението. – В един магазин. Това да не е някой известен местен пират?

     Приятелят ми се пооживи.

     – Не, не е местен – поклати глава. – Той е пират като всички други.

     Ясно. Понеже всички други са пирати-иноземци, значи и играчката, която видях в онзи магазин, трябва да е като тях, една от тях.

     – Тъй като не познавам всички други пирати – отговорих злобно, – затова попитах. Този беше от слама.

     – Да, всички пирати са от слама.

     Чудесно твърдение! И съвсем убедително при това. Тоя да не се е дрогирал... Не употребяваше допреди пет-шест месеца, ама сега като го гледам: променил се е. Пиратчето всъщност беше с червен панталон три четвърти; едното му око, както трябва да се подразбира, беше прикрито с черна кърпа, за да не личи, че е извадено при лютите пиратски битки; десният му крак липсваше, а в лявата си ръка държеше кука; може би това беше част от самата му ръка. Исках да я купя на сина си, тази играчка. Но нали бързах за насам.

     – В този магазин, де – уточни след малко. Беше като отвеян. Замънка: – Сламен човек, сламен пират...

     – Значи знаеш магазина! – прекъснах го. Олекна ми. Не е луд, май. – Това е чудесно. Ще ми го покажеш на връщане, защото искам да купя този пират. За сина.

     Той се съгласи.

     Бирата беше хубава. Поприказвахме. Не беше така шумно, както в нашите кръчми. Повечето хора бяха млади. Говореха, много говореха, но не спореха, не викаха, не шумяха. Просто бъбреха, като баби на седянка. Това ми се стори старомодно, някак провинциално и дори вехто. „Тези млади хора никога няма да бъдат млади!”, помислих си и си спомних моите младини. Не само моите, на другите също. И тоя унил емигрант до мене, заради който специално дойдох от България, и той вилнееше из софийските улици и заведения по цели нощи; заедно бяхме, естествено. Какво ти бъбрене! Ако не се сбием с някого в края на нощта, значи нищо не сме направили! Шкембето или тлъстата баничка сутринта бяха задължителни. А тези... те са за съжаление. После се сетих, че това е Старое место. Значи тук хората са от времената, когато това е било целият град. Това са възрастни хора, нищо че изглеждат млади.

     – Казвай сега – подхванах, – защо ме извика така спешно. – Хванах първия самолет, а ти знаеш, че...

     – ... Че не обичаш да пътуваш със самолет. Знам.

     – Изобщо не обичам да пътувам, драги. Но със самолет – още повече не обичам. Какво си се оклюмал?

     – Искам да те помоля нещо – рече.

     Трябва да е доста важно, щом не ми го каза по телефона. Тогава още не знаех, че телефонът му ще бъде изключен завинаги още същата вечер.

     Предястието ми напомни предишни идвания в този стар град. Обожавам да идвам тук, всичко ми харесва, но това... Това меко бяло влакнесто подуто нещо, което мазно плува в бистрата кашичка и сякаш чака някой да дръпне шнура, за да се завихри водата върху него: това нещо беше поднесено в красива иначе купа. Вид супа трябва да е – супа за изхвърляне. Побутнах паницата да не я гледам.

     – Надявам се, че ще има и друго за ядене – казах, защото установих, че съм гладен.

     Второто си го биваше. Дори много. Поръчах още една бира.

     На излизане погледнах отново това копие на входа – с герба на него и с шареното знаме, което се поклащаше съвсем леко. Задушно беше, а от двете бири главата ми беше леко замаяна. Цял литър бира... не е много, но все пак.

     – Нали ще ми покажеш магазина! – помолих го отново. – Обеща ми!

     Купих пирата.

     Разделихме се. После се забързах към летището. Не обичам да пътувам, но когато се налага, гледам да го правя по-бързо, за да ми се маха от главата. В самолета реших: кацна ли –  отивам направо при жена му, за да ѝ съобщя. Твоят съпруг, емигрантът – ще кажа, – няма да се върне в България. Не, не е заради друга. Не, не се е и напечелил. То в Полша не е кой знае какво. Заради лечението бил отишъл, бил чул, че тук може да го излекуват. От какво да го излекуват? – сигурно ще попита тя. Та и тя нищо не знае за болестта, той не споделяше такива неща. Отиде уж за пари! И обеща след половин година да се върне! Да, така и на мен ми каза. Но не е било за това. Просто се е надявал. Но напразно. Вече не иска да се връща. Ама защо не иска да се връща? Как така? Е, това и аз не го разбрах. И не исках да го питам дори, вероятно защото интуитивно не исках да зная. Той просто мълчеше и въздишаше. Как изглеждаше ли? Зле, много отслабнал, със сенки. Дори бира не пи, само ми правеше компаиния. И нищо не яде. Значи е съвсем болен? Да, така изглежда. Не иска да се връща. Така каза. А може би вече и няма защо. Това, последното, не бива да го казвам. 

     Пристигнах късно в тяхната квартира. Ръмеше. Освободих таксито. Тя ме чакаше и като че знаеше нещо. Разказах всичко, малко накъсано, но откровено. Мълчеше, изстинала, почти не задаваше въпроси.

     Изобщо не допусках, че ще попита:

     – А това какво е? За мен ли е? От него?

     Погледна жадно и с някакво отчаяно, безсилно нетърпение посегна към пакета с пирата, който бях купил за сина.

     – Да – излъгах я неволно и дори го подадох. После се опитах да се поправя: – Това е пират. С един крак и с едно око. От слама.

     Едва тогава тя изведнъж се свлече върху дивана и заплака силно, неутешимо.