Ресторантчето беше скътано в края на една тясна уличка. Над входа имаше знаме, от ония, шарените, които са ползвали рицарите. То самото приличаше на копие и някакъв герб беше изографисан върху дървено разширение преди острието – за авторитет.
Слязох по стълбите. Беше като зимник. По-добре, защото навън беше задушно. Края на октомври, не е много топло, но е задушно. И вътре – пак копия, и пак със знамена. Тук сякаш се готвят за рицарски турнир. Една дълга маса, всички седят, пият бира и приказват. Видях го – беше седнал в ъгъла и се озърташе. Помахах.
– Закъсня се – рече унило. – Сума време те чакам.
Погледнах часовника. Да, закъснял бях с около двайсет-трийсет минути.
– Ти защо не поръча?
– Не зная какво ще ядеш.
– Знаеш, че не съм капризен. Поръчвай! Аз съм гост тук, ти по-добре познаваш местните ястия.
Трябваше да се извиня за закъснението, но не го направих. Не беше нарочно, от друга държава идвам все пак, доста път е. Пък и... как да му обясня! И в Чехия има Старое место, и там са ...