И докато блуждая из този си спомен ми идва и на ум, как може би онова пухкаво четирикрако животинче от преди малко по негов си начин бе усетило все още непокварената чистота и наличието на все още невидимото за нас възрастните малко слънчево пламъче в душа на детенцето. А помисляйки си това сякаш ми се приисква да огледам по-детайлно хлапето. Дали пък наистина и то има такива слънчеви данни като на другите сияйни хора от днешните ми спомени.
Съответно започвам да си търся някакъв фиктивен повод да се обърна без действието ми да е видимо до невъзпитаност. Наумявам да си изпусна ключовете, които през цялото време въртя между пръстите.
Изтървам ги.
Навеждам се да ги взема, а когато се изправям, усещам как някой отново ме тупа по рамото. Обръщам се малко по-рязко понеже този път не съм изостанал. И си мисля, как тая досадна мрънкалница този път здравата ще я насоля. Понеже то нали и аз не съм тук за удоволствие. Но вместо съсухрената физиономия на накичозената кривунделка, или пък оная дру ...