Снежна повест 10
Multi-part work « to contents
След малко, един, по един чорапите ми излетяха от колата. После и дънките. Хари намали музиката.
- Много те искам, Слънчице. Не мога повече да те гледам. Искаш ли да спрем, защото има още много села нагоре. – почти прошепна зачервен Хари, а гласът му тегнещ от желание, едва го чух.
Разроших си вълните в косата и се загледах в отражението на стъклото. От там ме гледаше не точно хубава, по скоро някаква руса маниачка ме дебнеше предизвикателно, на която изобщо не ѝ пукаше, че е почти гола, в черно бельо, посред зима и дори в онзи момент имаше наглостта да си помисли, че вече не иска да се съблича сама.
- Да, Хари. Най-добре ще е да спрем. – отвърна тя, а всъщност се сепнах, че бях аз.
Хари нищо не отговори. Явно не очакваше това да кажа. Само по челото му се появиха бръчици, но той прокара ръка през него и го разтри. Изглежда се развълнува, но се овладя и явно още веднъж, за да придаде на израза си неглижиран вид, започна да пръска стъклото с течност за чистачки и да пуска чистачките, без да има нужда. Сега си спомних, че в предишните срещи, понякога използваше смеха си, за да прикрие някакъв нападнал го страх или мисъл, но той беше толкова чувствен, искрен и естествен, че не си даваше сметка, колко нелепо му стои всяка подправеност. Залепнах на кожената седалка по сутиен и бикини и се сгуших в голотата си, като пред засада. И без излишни приказки, желанието беше отекнало в мен – разцъфнало и потръпващо от хладния въздух, провиращ се отвън. В далечината забелязах ново селце. След един-два завоя, Хари намали колата и ме погледна. Така ме погледна, че черните води в зениците му, като приливна вълна ме блъснаха в корема и се стоплих. Флуидите се разхвърчаха във въздуха, затаиха полет и се нарониха по гледките навън. Между скритите въздишки, между напрежението, между назрялото мълчание, мярнахме как се изнизват покрай нас буквите на табелата на село Радуил. Нагоре – стръмното шосе; гъстата мъгла, която ни посрещна; малките накокошинени къщички кацнали по заснежените рамене на планината, като вкаменени птици на безвремието. Колкото повече се изкачвахме нагоре, толкова повече малки, плахи снежинки се появяваха пред нас и изпъстряха мъглата. Развълнувани, те се люлееха от гравитацията, усмихваха ни се весели, като за последно, а после се преплитаха една в друга и се изгубваха в рояка. Мислех си колко вълнуващо и напрегнато е всичко и тази романтична италианска балада, която беше засвирила, какъв унисон има между онова отвън и това отвътре, когато Хари наруши унеса ми, свивайки по един черен път и спря.
В очите му проблесна миг на безсилие, докато откопчи предпазния колан. Като в бърз бяг, видях там как преляха – желание; напрежение; вълнение; очакване; инстинкт. Щракването ми прозвуча като счупване на бент и докато преценя колко е дълъг крака ми, се яхнах върху него. Той ме хвана нежно през кръста, сякаш го беше страх да не ме задуши, ако даде власт на порива си. С върха на пръстите си го докоснах по устните, после по бузите. Гладкостта на прясно обръснат мъж ме заля. Ароматът на пяна влизаше в синусите ми бавно и настоятелно. Опивах се. Миришеше на нежност. Времето забави ход. Мъглата изписка. Той преметна косата ми назад и разголи раменете. Целувките му заваляха по мен – плахи и топли, като посипващия се сняг върху земята. Той смъкваше презрамките на сутиена. Бавно ги плъзгаше по кожата ми и целуваше зачервените следи, останали от стягането на ластиците. Неговите очи ме разкъсваха. Наостряха сетивата ми до уязвимост, до страх и замъгляваха зениците ми. Извих глава назад, притваряйки клепки и почувствах как се унасям в танца на неговите ръце. Никъде другаде не исках да бъда, за нищо не мислех, никоя не бях, ако той не беше част от мен в онази уязвимост. „Отдай ми се, Любов, отдай ми се сега.” – пареха неговите устни по шията ми и отекваха като гонг в мен. Не разбрах кога сме се съблекли, нито кога зъбите му със садистична наслада се впиха в мен, карайки гърлото ми да пресъхне от възбуда. Той изтръгваше от него, стон след стон. Миг, след миг. Телата ни трескави и потни, пируваха, вплитаха се едно в друго, отливаха се в цяло, а на мен ми се струваше, че кънтят от треска. Молех му се да не ме пуска. Исках никога да не спира този див танц. Докато италианската песен подухвана от стенанията ни, трепереше в прозорците и се стичаше на капки по изпотените стъкла. Въртяхме се бавно вътре в колата, удряйки се в стъклата. Приличахме досущ на литнали с ракетата си космонавти, неподвластни на гравитацията, готова да ги тръшне на земята и да им припомни, че са просто обикновени, разгонени земляни. На ръба на сън и реалност, гледах ръцете си на мокрото стъкло да се свличат натежали от сладост и настръхвах от гледката. Отварях и затварях очи. Кратки прожекции през отпечатъците. Настръхнал бор. Заплакал със смолисти сълзи от зимната умора. Снежинки превръщащи се в парцали. „Хари” – прошепвах”. „Тук съм.” – отекваше в пулса неговият глас. „Тук” – повтаряше като ехо в ухото ми, увиваше се неговият тембър около мен, а аз имах усещането, че от тук нататък и зад девет планини да беше и да го бях извикала, пак щеше да ме чуе. Защото той беше част от мен и аз част от него, но ако някой не отвърнеше на другия, това щеше да значи единствено смърт. Изпитателна и мъчителна смърт. Сякаш половината част от единия щеше да изсъхне. Така се изплаших, че дори се запитах колко е часът, но той не ми позволи да се питам дълго. Връхлетя ме като подивяла ръка, срути ме като мост на седалката и единствения начин да го спра, беше да се превърна в жарко слънце и да го изпия. Опитах се да се превърна в такова, но не успях. Все пак аз още си бях телячката от градската баня, но не знам защо така ме накара да се почувствам и когато започнах да пукам на пресекулки, а светлината ме заслепи, той ме целуваше, галеше ме нежно и аз се озовах в Рая. Да, бях в слънце в Рая, или той беше слънцето, понеже нямаше друго обяснение. Нито времето навън съвпадаше с реалността, нито голия до мен Адам. Леле, беше чисто гол! Трябваше да има някакво обяснение! Побърках се, паникьосах се и тогава си помислих, че започвам да разбирам мъжете. Да, особено гола, в неговите прегръдки, още повече ги разбирах. Свършено беше с мен.
(следва)
https://youtu.be/Jss7nig-QSM
© Силвия Илиева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Вместо да те похваля, както напълно си заслужила, аз сложих лавровия венец на друга глава, щом съм объркала името ти... Ама и аз съм еднаааа!🤗 Дано прегръдката ми изкупи донякъде вината!🙏
-
Мари, процедурата я знаеш. Ризка по Еконт, че вече няма какво да обличам. 🥰 Шегичка.
Мари, не се притеснявай изобщо. 🌷🌷🌷 -
Оооо..., пак съм те нарекла Светле...
Често се случва, не знам защо, но ти се извинявам, Силви!❣️ Чувствам се виновно-неловко и те моля да ми простиш!🙏 -
Чувам ги 🥰. Празник е да те види човек, Мари. Благодаря ти много за топлите думи! Искрено и от сърце! Правиш ме щастлива. ❤⚘
-
Тази част на разказа е в състояние да изправи " не на нокти ами на козина" всеки, прочел я, да счупи дъха му, а после да го подари на заснежените планински върхари, за да не забравя къде се е изкачил с героинята по серпентината на чувствата, кипнали до небето в слънчев флуиден поток... ☀️❤️💞
Твоят художествен рисунък е с такава фина изработка и толкова жив и истински едновременно, че ти, Светле, спокойно налагаш недостижим по елегантност стил във вЪрховите любовни сцени и повеждаш класацията, поне за мен,
в описанието на чувствения гейзер, родил се при сливането на мъжа и жената! ❤️ Аз съм истински респектирана от таланта ти и от една душевност, улавяща мига и реагираща на всяко негово прозвъняване и резониране в душата! Поднасям ти искрените си аплодисменти!👏👏👏 Чуваш ли ги? -
Ехе, Марко, то и аз се изправих като го прочетох, ама не на нокти, ами на козина. Шегувам се. Благодаря ти много!
-
Страхотия! Изправи ме на нокти!
Поздрави, Силви. Пишеш прекрасно ! -
Благодаря, Танче. Чак чувствено - не, но се приближава горе-долу. Сега като минах по редовете на манджа с грозде ми заприлича, ама карай. Поне се забавлявах покрай героинята си. 😁
-
Много чувствено е...
-
Може и да бързам, Иржи 🙂, голямо Благодаря за посещението! 🌷
-
Ау, Силве, не бързаш ли ? Е, аз нали съм от оня век, затова така говоря!...Ама пък как образно го разказваш, съвсем истинско! Браво за умението!
-
Няма, няма, споко. Да се оправя, каквито си ги е надробила да си ги сърба.
Коце, благодарско от сърце! -
Ехеее,най-после.Нидей да са притсняваш,Зимбюла да му мисли.Поздрав от моренцето и щом си рекла наздраве.
-
Благодаря ти от сърце, Доче!
-
Страхотно е! Десет глави ухажване, очакване... Аха-аха да се случи.И нещо все го отлагаше. Струваше си чакането. И гората и планината дълго-дълго ще разказват какво са чули и видели.
-
Благодаря Вии Зиги и Петре, удоволствието е изцяло мое. 😉 Поздрави от с. Борово и Наздраве!
Благодаря на поставилите в любими. -
Да така е СИЛВИЯ, много по-лесно е в трето лице,... но в първо лице да пресъздадеш емоцията е доста по-трудно, но и по-въздействащо....
-
Много ми хареса и на мен, Силве! Великолепно разказваш! И аз чакам.
-
Благодаря ти много, Петре. Оф, много беше трудно от първо лице, в трето щеше да ми е по-комфортно. Радвам се да чуя и мъжко мнение.
-
Ооох, срашна разказвачка си,... вълнуваща еротична сцена, и накрая ...отново ''следва'' - ще чакам
-
Благодаря ти, Скити! Радвам се!
-
Направо ме остави без дъх! Страхотна еротика и нежна, и върхлитаща като буря!
-
Притесних се и се стоплих, благодаря Ви, момичета!
-
Просто ме остави без думи, Силве! 🙂⚘
-
Тук вече се изисква кураж и за четене и за представяне на сцените, които като ураган те заливат.Прекрасна еротика! Поздравявам те!
-
Леле, плевелче, каква еротика! Поздравления!!!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
