Отварям очи, поглеждам нагоре и виждам, че той се е събудил преди мен и работи - паякът в горния десен ъгъл на стаята вече плете мрежата си. Съседът ми по легло, пенсионираният учител по български език и литература, Кирил Данаилов още спи, той е тук след втори инсулт.
От десет години аз също съм пенсионер. Работех като водомайстор в нашето малко селце (по-скоро махала), забутано в планината далече от всичко и от всички. Разбирам от електротехника, повика ли ме някой - помагам с каквото мога и не взимам скъпо, а кой каквото даде, понякога минава и садé с едната почерпка. А аз обичам да се почерпвам вкъщи и то редовно и обилно. Живея сам, не че съм се замонашил, като по-млад съм имал връзки, но никоя жена не обикнах толкова, че да се реша да се оженя. Харесвам сам да си вземам решенията, а не някоя фръцла да върви по петите ми от сутрин до вечер и да ми суфлира какво да правя и какво - не.
В двора имам лозе и сливови дръвчета, гледам десет кокошки и един петел, три овце и едно прасе.
Месец преди Коледа заредих фризера със свинско, изсуших суджуци. Аз съм едър, с шкембе, с доста кила над нормата и с високо кръвно. Знаех, че трябва да внимавам, ама какво да правя, като ми се услажда. Хапвах си туршия и пържоли, пийвах си доволно сливовица и червено вино, и от това сега ми патят главата и краката.
Преди седмица след обилна вечеря, докато гледах с досада повторението на препирните по време на парламентарния контрол усетих, че нещо става - виеше ми се свят, зрението ми се замъгли, леко изтръпнаха дясната ми ръка и десния крак.
Звъннах на съседа Пенчо.
- Как си, бачо Кольо? - попита ме той.
- Ела, ако обичаш, нещо не съм таман.
Той дотича на мига, дал съм му ключ за всеки случай.
- Веднага ще позвъня на доктора, ще оправим нещата - рече човекът.
Д-р Стоименов от съседното село бързо пристигна, премери ми кръвното, прегледа ме, даде ми лекарство, написа рецепта и каза:
- Лек инсулт. Кольо, не се притеснявай, хванахме „златния час". Не е фатално, ще се оправиш, свалих кръвното, но не бива да оставаш сам, добре е Пенчо да те откара в дома.
Сбогувахме се и той си тръгна.
В края на селцето имаше пустееща двуетажна къща. Един големец от града я купи, ремонтира я, обзаведе я, назначи пенсионирана медицинска сестра, нае жена от селото за готвачка, а мъжа й - за шофьор, и отвори незаконен дом за възрастни.
Младите бяха заминали кой в града, кой - в чужбина и закъсаше ли някой от по-дъртите, нямаше помощ от никъде, освен в този дом. Какво ставаше там не знаехме, но който влезеше оставаше до края на дните си.
Знаехме, че е нередно, но никой от съселяните ни не протестираше, всеки си траеше, защото можеше и на него да му се наложи да е в дома. Сега е моят ред.
Събрах малко багаж, взех личната и дебитната карта, телефона и малкото пари, Пенчо запали колата си и ме закара в старческия дом.
Високата дебела и мустаката медицинска сестра прибра телефона и документите ми (след седмица щеше да изтегли пенсията ми) и ме настани в стая на първия етаж - леко влачех десния си крак и щеше да ми е трудно да изкачвам стъпала. Благодарен й бях затова.
И така Венета, (или Фелдфебела, както я наричаше Кирил), вече седмица сутрин и вечер ни даваше лекарства, сменяше памперсите ни, в неделя ни обтриваше с влажна кърпа и все за нещо ни хокаше.
Днес сутринта Кирчо не издържа и я помоли да е по - учтива. Тя му се сопна:
- За какъв се мислиш бе, дрисльо, ти ли ще ми даваш акъл? Това не ти е училището, та само твоя глас да се чува! Спомняш ли си колко двойки си писал на внука ми? Ама сега той има автокъща, а ти имаш само пълен памперс. Гледам, че четеш Байрон. Е, като много знаеш, чакай Байрон да ти смени памперса, защото аз няма да го направя! - ядно каза тя, излезе от стаята и силно затръшна вратата.
Очите на Кирчо се насълзиха, после беззвучно заплака.
Нищо не можех да направя, не биваше да ставам, а и не знаех къде държат памперсите. Кирчо плака докато се измори, после само тихо похлипваше.
За обяд сестрата ни донесе постна картофена яхния. Липсваха ми пържолите, но бях благодарен и на яхнията, ако си бях вкъщи, нямаше да мога да си приготвя и това.
След вечерята Фелдфебела ни даде лекарствата и ни смени памперсите. Учителят със задавен глас каза:
- Благодаря Ви, много Ви благодаря.
- Е, това е съвсем друго нещо - отвърна Венета и излезе.
- Кольо - тихо се обърна Кирил към мен, - нали си чувал за Стокхолмския синдром, не позволявай на тази жена да те пречупи, не се предавай. Обещай ми, че щом се посъвземеш, ще избягаш оттук!
- Обещавам ти - промълвих аз.
По три пъти на ден в един глас й благодаряхме, а и защо - не, та тя беше единствения човек, когото виждахме.
Кирил крееше, ставаше все по-слаб и по-мълчалив и седмица след случката умря в съня си. Надявах се да е отишъл на по-добро място.
Вече от месец съм тук. Доволен съм, че сутрин, обед и вечер Венета прави нещо за мен, започвам да свиквам и да ме хока, дори се радвам на това - значи някой ми обръща внимание. От диетата съм свалил няколко кила, правя упражненията за крака, които докторът беше ми показал и полека се движа из стаята.
Нощес обаче сънувах Кирил и той ми рече : "Кольо, не се предавай, ти ми обеща да се махнеш от това място!". Затова тази сутрин пак гледам паяка на тавана, колебая се и обмислям - прав бе учителят, не бива да оставам.
В двора непрестанно обикаля Чарли - един голям черен пес, който не позволява на никого да влезе или излезе от къщата, освен на тримата от персонала. Цяла седмица отделям от обяда и вечерята си къшея хляб, после през прозореца го хвърлям на Чарли и му казвам:
- Добро куче.
Той яде, гледа ме и върти опашката си, вече сме приятели.
Днес към 10 часá Фелдфебела и шофьора с колата отиват до магазина в съседното село, за да пазаруват, готвачката готви обяда в кухнята, на горния етаж две жени са на легло, други две в хола гледат турски сериал.
Ставам от леглото, тихо се промъквам в кабинета на сестрата, отварям чекмеджето на бюрото, вземам си документите и телефона, отивам до гардероба в коридора, обличам си палтото върху пижамата, нахлузвам си обувките и с торбата с дрехи в лявата ръка се измъквам навън.
Чарли дежури пред входната врата.Казвам му:
- Добро куче.
Имам готовност - в дясната си ръка стискам комат хляб, хвърлям го възможно най-далече; Чарли хуква да го търси, а аз бързешком се шмугвам през портата и кретам към дома си.
Вече съм си вкъщи. Звъня на Пенчо и добрият човек веднага пристига, носи ми и хляб.
- Бачо Кольо, няколко пъти опитвах да се свържа с теб, ама сестрата все обясняваше, че не бива да те безпокоя. Сега ще ти запаля печката, жената готви, за обяд ще ти донеса пилешка яхния.
И излиза.
Аз лежа половин час, после ставам. Няма кой да чака обяд. Включвам котлона, слагам тигана, режа отгоре му на ситно глава лук, ръсвам малко сол и червен пипер, тръсвам доволно количество пръжки и когато зацвърчават, чуквам върху им три яйца. Сипвам яденето в една чиния, в друга режа кисели краставички, наливам си чаша червено вино. Диетата ще почака до утре.
Подреждам всичко на масата, включвам телевизора и сядам. Гощавам се сладко-сладко и вече с УДОВОЛСТВИЕ гледам на живо препирните от парламентарния контрол. Шоуто продължава, Стокхолмският синдром - също.
© Margarita Vasileva All rights reserved.