Беше привечер, началото на октомври, но по нищо не личеше, че е есен. Беше необичайно топло и задушно. Но никой не намираше нищо странно в това, защото вече няколко години подред есента закъсняваше, след нея зимата и сякаш всичко отдавна бе забравило обичайния си ред.
   Ива седеше притихнала на стария дървен стол, който изскърцваше и при най-лекото ѝ движение. Сякаш и той се оплакваше от тежката кривота, в която бе потънал целия свят. Девойката за безброен път мълчаливо разхождаше погледа си из полутъмната стая. Всичко наоколо бе потънало в тежката си самота и се оплакваше мълчаливо.
   Незнайно защо на Ива ѝ се допуши. Това беше много странно, та тя бе опитвала цигара само два пъти в живота си и то като съвсем малка. Напоследък тя все по-често започна да се връща към детството си. Онези невинни, пълни с искрени радост и страх дни, за които човек поне веднъж в живота си намира време да спре, да забрави всичко и да се обърне назад. Макар че бе едва на двайсет, тези времена ѝ се струваха като отпреди няколко живота. Стана ѝ тъжно, защото тя съзнаваше, че те никога няма да се върнат, а единственото време, в което сме истински щастливи, е детството. След това знаем твърде много.
   Изведнъж отвън се чу силен вик, последва го трясък от счупване на нещо стъклено. Ива се сепна и стана рязко от мястото си. От улицата заприиждаха викове. Бяха на мъже, които по всяка вероятност се караха. Ива прекоси стаята и застана до прозореца. Отдръпна бялата дантелена завеса и пред погледа ù се откри калната сива улица. Двама мъже бяха застанали на няколко крачки един от друг и си крещяха. Единият държеше  стъклено шише бира в ръката си. Беше облечен в дънки и черно кожено яке. Движенията му бяха непремерени и объркани. Личеше си, че се е почерпил. Другият мъж също изглеждаше в нетрезво състояние. Неговото облекло бе по-износено и раздърпано, а тъмната му коса се спускаше до врата, слепена на кичури.
   Мъжете продължаваха да си крещят в лицата. Псуваха се, разменяха си закани. Размятваха ръце и се заплашваха с юмруци. Неусетно в близост до свадата се струпаха хора. Повечето бяха цигани - мургави и шарени, сякаш досега са били на панаир. Мъжете гледаха с любопитни светнали очи, готови да се присъединят към неизбежния бой. Жените наблюдаваха случващото се напълно безучастно и глуповато, положили ръце на хълбоците си или скръстили ги пред гърдите. Нито за първи, нито за последен път те ставаха свидетели на подобни свади. Случки като тази бяха редовни събития на село. Многобройната челяд се въртеше и подскачаше около възрастните, глуха и сляпа за неподредения им свят.      
   Всичко това изглеждаше до болка познато на Ива. Пътят, обсипан с дупки и кръпки, отново ставаше сцена за уморените актьори, които до толкова бяха обезумели в умората си, че отдавна не се страхуваха да го изцапат с кръвта си. Но всеки продължаваше да изпълнява усърдно ролята си, потънал в своя свят. Толкова много бяха тези светове и толкова далечни, въпреки че всеки ден се разминаваха по улицата.
   Костадин влезе с леки стъпки в стаята. До прозореца той съзря нежния силует на Ива. Отиде до нея и се загледа през прозореца. Девойката не се обърна. И двамата мълчаха. Точно в този момент мъжът с бутилката хвана за врата другия и започна да го души. Вторият го ритна в крака и заради тази му дързост биреното шише се разби в главата му. Под натиска на болката той коленичи на земята, викайки. Публиката се развълнува. Няколко от циганите тръгнаха да излизат напред, защото на всички им стана ясно, че нещата съвсем не отиват на добре.
   Въпреки, че мъжът със захабените дрехи бе в напълно безпомощно състояние, този с коженото яке му се нахвърли. Започна да го рита и да го налага с юмруци. Циганите започнаха да викат, настана глъчка. Всеки викаше, и никой никого не слушаше.
   Костадин се учуди, че Ива не трепна нито за миг при тази гледка. Тя стоеше безмълвна и неподвижна като статуя, сякаш бе напуснала стаята и потънала в някой далечен и незнаен свят. Костадин знаеше, че събития като това я караха да страда, но той не можеше да направи нищо. Той не можеше да накара тези хора да спрат да се избиват заради мизерията, не можеше да им обещае, че ще имат сигурна работа, че децата им няма да гладуват, че ще са щастливи. Беше полицай и знаеше, че справедливост е последното, което ще получи пострадалият мъж. Този, който счупи бутилката в главата му, бе сина на кмета. Той винаги се отърваваше с най-лекото  възможно наказание, защото прокурорите и адвокатите никога не отказваха бонусите, които им предлагаше баща му. Затова и правеше каквото си иска напълно безнаказано.  Хората отдавна бяха разбрали това и също толкова отдавна се бяха примирили. Примирили се бяха с несправедливостта, с обречеността, с примирението…
   Но сега не му се мислеше за тях. И без това и той, и всички, и всичко отдавна бяха загубени. Сега не му се мислеше за никого освен за Ива. Искаше да я люби. Той хвана ръката, която придържаше завесата настрани и я придърпа така че закри грозната гледка на улицата. Виковете продължаваха да летят из въздуха. Девойката се обърна с лице към него. Той не се беше бръснал и леко наболата брада придаваше някак внушителен вид на лицето му. Светлината от прозореца правеше кожата му призрачно бяла. Беше прекрасен, както винаги, но нищо от тази красота не успя да спре напиращата у Ива мъка. Тя сбърчи вежди, а устните й затрепериха. Мисълта за изгубените души от улицата отказваше да напусне ума ѝ и я преследваше настойчиво. Костадин постави ръце на раменете ѝ и я целуна по врата. В този момент от очите ѝ закапаха сълзи. Тя обгърна с ръце тялото му и започна да съблича ризата му.
   Гласовете от улицата продължаваха да свистят около тях, грозни и страшни като летящи дяволи. Но скоро Ива ги забрави. Тя знаеше, че не след дълго ще се върне в техния свят. Но сега,  дори и за кратко, ѝ се искаше да го напусне, да го забрави, както той отдавна бе забравил нея. 
   Всеки носеше своя свят със себе си и се криеше в него, бягайки от позорната действителност. Така правеше и тя.