Беше привечер, началото на октомври, но по нищо не личеше, че е есен. Беше необичайно топло и задушно. Но никой не намираше нищо странно в това, защото вече няколко години подред есента закъсняваше, след нея зимата и сякаш всичко отдавна бе забравило обичайния си ред.
Ива седеше притихнала на стария дървен стол, който изскърцваше и при най-лекото ѝ движение. Сякаш и той се оплакваше от тежката кривота, в която бе потънал целия свят. Девойката за безброен път мълчаливо разхождаше погледа си из полутъмната стая. Всичко наоколо бе потънало в тежката си самота и се оплакваше мълчаливо.
Незнайно защо на Ива ѝ се допуши. Това беше много странно, та тя бе опитвала цигара само два пъти в живота си и то като съвсем малка. Напоследък тя все по-често започна да се връща към детството си. Онези невинни, пълни с искрени радост и страх дни, за които човек поне веднъж в живота си намира време да спре, да забрави всичко и да се обърне назад. Макар че бе едва на двайсет, тези времена ѝ се струваха като ...