Докато пътуваше в автобуса, Милчо се замисли за Надежда. Учеха в едно училище, той в седми, тя в девети клас. Бяха в различни смени. Може би, за това се запознаха едва преди няколко месеца - на басейна. Милчо тренираше плуване, тя скокове във вода. Надя беше единствената му приятелка момиче - странна и много различна, в сравнение не само сред момичетата, но и изобщо от всичките му познати. Говореше спокойно и тихо. Без притеснение изказваше мислите си. Вярваше в Бог и никак не се срамуваше да го спомене. Радваше се от сърце за всеки, възхищаваше се и не пестеше думи за похвала – в училище, край басейна и навсякъде, където някой имаше успех или просто изглеждаше хубаво. С времето, Милчо разбра, че от всички приятели, които е имал и има, Надя е най-добрият. Дали, защото умееше да изслушва търпеливо и докато го правеше, очите ѝ сякаш казваха „разбирам те, разбирам те“... Дали, защото никога не упрекваше никого, за нищо (независимо как изглежда или какво е казал и сторил)... Дали, защото винаги след чутото даваше добър и мъдър съвет, ако имаше нужда...
Беше неделя, края на лятото. Излязоха от басейна вкупом – момчета и момичета. Шегуваха се и обсъждаха състезанията в различните дисциплини, които завършиха преди малко, в късния следобед. Тръгнаха към плажа със смях и закачки. Вече на пясъка, пуснаха саковете и хукнаха към спокойното, топло море. По някое време, Милчо излезе, опъна хавлията и легна да се пече. Малко по-късно, усмихната дотича Надя. Седна до Милчо. Погледна го в очите и въздъхна тихичко:
Никой от училище не знаеше тайната на Милчо. Само в махлата, където живееше. Там просто се разчу, колкото и да не му се искаше. Погледна приятелката си в очите и почувства, че може да ѝ се довери. Пое дълбоко въздух и шумно издиша:
Милчо и Надежда не можаха да продължат разговора си, но пък се включиха в отпразнуването на медалите, което завърши в близката пицария.
Милчо отвори пощенската кутия. Имаше писмо от брат му. Иван редовно пишеше, с получател името на майка им. Това беше адресирано до него. Гледаше плика, с познатия почерк. Смесиха се на бодливо кълбо чувствата в момчето – тъга по добрия, все усмихнат батко и гняв към това, в което го превърнаха наркотиците: хитър и агресивен крадец. Първо реши да изхвърли писмото, без дори да го отвори. После нещо го спря, прибра плика в сака за тренировки и го забрави. Следващият ден беше събота. Имаха уговорка с Надя, след тренировките да отидат на пазар за тетрадки и помагала – началото на учебната година наближаваше.
Милчо извади от джоба си отворено пакетче ядки и започна да подхвърля на птиците:
Надежда гледаше с нежност Милчо и се усмихваше.
Вечерта приседна до отворения прозорец, смълча града и пусна тишината в стаята на Мил. Онази тишина, в която се чува гласът на сърцето. Сърцето, което понякога тъгува, друг път се радва, но винаги обича безгранично и знае всичко.
Обикновено Милчо заспиваше на музика. Тази вечер, остави телефона със слушалките на нощното шкафче, легна и сложи ръце под главата си. Мислите го върнаха към разговора с Надя. Трудно му беше да повярва в многото животи и прераждането, но беше сигурен, че възмездие има. Точно възмездието бе доказателство, че някой наблюдава това, което се случва и е въпрос на време да се въздаде справедливост. Не би нарекъл този „някой“ Бог, живеещ в църква. По-скоро Висша Сила или Космически Разум. Мислите му го връщаха и връщаха към думите ѝ. Писмото. Ключът е в него, каза тя. Стана бавно от леглото и извади плика. Подържа го в ръце и без колебание го отвори.
Здравей, Миле!
Постоянно си говоря с теб, в мислите си. Е, реших се най после да ти пиша. Зная какво ви причиних. Тежи ми чувството за вина, много ми тежи и е като сянка, която ме следва и денем, и нощем, и навсякъде. Прошката на мама свали от товара, но... Ти, тате... Боли ме, че ви огорчих и отдалечих... Липсваш ми, Миле. Толкова съжалявам, че се подлъгах и забърках с наркотиците... Толкова съжалявам, за грешния избор. Да, избор беше: да опитам или откажа. Миле, идва момент, в който всеки се изправя пред този избор, покрай събиранията с приятели. Може би и ти, някой ден... Но, тогава си спомни думите ми: Няма опитване на наркотиците, започване е! По-лесно е да откажеш първия път, макар да ти се подиграват в компанията, отколкото после, битката да ги откажеш. Искрено се надявам да прочетеш писмото ми, за да знаеш това. Миле, дори да не можеш да ми простиш още, ще чакам. Ще чакам, колкото е нужно. А, когато изляза от тук, ще дам всичко от себе си, за да спечеля отново доверието ви. Моля те, просто запомни думите ми и не докосвай наркотици – никога!
Обичам те, Миле! Много, много, много те обичам!
Милчо отпусна ръце в скута си и затвори очи. Две сълзи се търкулнаха и капнаха на писмото.
Разцъфналото мушкато на прозореца дълбоко се развълнува от чувствата, които обзеха Мил, след прочита на писмото и думите на загриженият му брат. Те, растенията усещат настроенията и чуват мислите ни. Ще попитате, как? Ами, просто го могат, така са устроени. Въздъхна цветето, трепнаха листенцата му и за да не му тежи толкова болката на момчето, я сподели с клоните на близкият кестен, който беше толкова близо, че във ветровито време почукваше на прозореца. Стигна разказа до корена на дървото, а от там, историята бързо се понесе към сърцето на гората.
Още сутринта Милчо позвъни на Надя.
Милчо беше притихнал и слушаше Надя. Нещо в думите ѝ дълбоко го развълнува.
***
Пееше денят в сърцето на гората. Забравих да споменах, че там беше домът и на щастието. Живееше с другите обитатели и съвсем отговорно вършеше изключително важна си работа - да прегръща. Прегръщаше Земята, Водата, Въздуха, Топлината, Феите, растенията и животните. А с най-нежните си прегръдки даряваше семенцата. Точно с такава докосна Чудото, готово да тръгне към младежа Милчо.
О, деца, мислите, че съм забравила и се питате, как изглежда семенцето и коя... Веднага ще ви отговоря: Фея Свобода го посади и отгледа. А, цветът му, досущ като Луната – сребрист. Но, толкова бяха сложни чувствата на момчето Мил, че се наложи и други Феи да го обагрят. Няколко точици кафяво от Фея Кармина и още толкова зелени от Фея Прошка. Заедно, Фея Любов и Фея Вяра капнаха червено и бяло, и... трите капчици съвсем заприличаха на усмихнати мартенички. Не мога да ви опиша как прелестно сияеше пъстрото Чудо. Е, не му остана много време да се порадва на външността си, защото гълъбчето вече го очакваше, а Феите една след друга се навеждаха към него и му прошепваха вълшебните думички, които не биваше да забравя, в никакъв случай.
„Свободата е полет. Лети, лети, лети! Свободата е прошка. Прости, прости, прости! Свободата сее чисти семена и ги полива с Вяра в Любовта. Прости и лети! Обичай и вярвай, в радост и тъга, през деня и нощта! Прости, вярвай, люби и волно, щастливо със свободата лети!“
***
Лек полъх плахо изпълни стаята. Нощта прегърна света и го покри с приказно красив теменужен плащ, обсипан с безброй трепкащи звезди. Милчо не можеше да заспи. Стана и седна в креслото до прозореца. Мирисът на море го върна назад във времето. Припомни си каква забава беше на плажа с батко му, преди. Той все измисляше някаква интересна игра и в морето, и с пясъка. Всички обичаха Ваньо, а Миле го обожаваше. Облата сребриста луна се усмихна на топлия спомен. Момчето затвори очи, неусетно заспа и сънува...
Каменист, стръмен склон на планина. В подножието бяха той, майка му и баща му. Гледаха към върха, където се белеше малка къщица и едвам поместваха крака. И тримата носеха на гърбовете си огромни скалисти товари. Иван стоеше в страни от тях, целият покрит с кал. Беше мръсен и изобщо не поглеждаха към него. Силите ги напускаха. Миг преди да се свлекат на земята от непосилната умора, Иван свали от гърба си дебело въже и го разви. Направи голяма примка, която преметна върху майка си, баща си и Миле, както бяха заедно. Взе края на въжето и тръгна нагоре. Теглеше ги с неумоверни усилия. С всяка крачка от товарите им се откъсваха парчета и им ставаше по-леко. С всяка мъчителна крачка, засъхналата кал по лицето и тялото на Иван се ронеше, а под нея струеше светлина. Вече на върха, от товара им не беше останало нищо. Иван блестеше, сякаш не беше човек, а Ангел. Вратата на бялата къща се отвори гостоприемно и...
Милчо се събуди. Точно пред него на перваза на прозореца стоеше снежнобял гълъб. Разтърка очи. Зачуди се, дали е реалност или още сънува. Протегна ръка към птицата. Беше сигурен, че ще отлети подплашена. Но, гълъбът подскочи плавно и се настани в дланта му. Мил вече беше сигурен, че сънува. Усмихна се приветливо и каза „Здравей, гълъбе!“ , а той помаха с криле, за да отвърне на поздрава. Наклони главичка, отвори човчица, внимателно пусна Чудото в ръката му и отлетя. Изненадан, Мил отвори широко очи. Гледаше искрящото пъстро семенце, което бавно се превърна в капчица и попи в кожата. Само след миг, сърцето на момчето стихна за секунда, а после препусна развълнувано и запя:
„Свободата е полет. Лети, лети, лети! Свободата е прошка. Прости, прости, прости! Свободата сее чисти семена и ги полива с Вяра в Любовта. Прости и лети! Обичай и вярвай, в радост и тъга, през деня и нощта! Прости, вярвай, люби и волно, щастливо със свободата лети!“
Толкова ясно чу песента на сърцето си, Мил, толкова ясно...! В миг разбра съня и повярва. Погледна към звездното небе с Любов. Любов и доверие към Бог. По лицето му като ручеи се стичаха сълзите на щастието. Щастие от прошката, от вярата, от Любовта. Щастие, наречено Свобода. А сърцето му пееше и пееше, и пееше:
„Свободата е полет. Лети, лети, лети! Свободата е прошка. Прости, прости, прости! Свободата сее чисти семена и ги полива с Вяра в Любовта. Прости и лети! Обичай и вярвай, в радост и тъга, през деня и нощта! Прости, вярвай, люби и волно, щастливо със свободата лети!“
Чудна история, нали, мили! Какво се случи след това ли? Само хубави неща. Те, Любовта, Вярата и Свободата винаги водят със себе си Щастието.
© Силвия Райчева Сеймира Дони All rights reserved.