Докато пътуваше в автобуса, Милчо се замисли за Надежда. Учеха в едно училище, той в седми, тя в девети клас. Бяха в различни смени. Може би, за това се запознаха едва преди няколко месеца - на басейна. Милчо тренираше плуване, тя скокове във вода. Надя беше единствената му приятелка момиче - странна и много различна, в сравнение не само сред момичетата, но и изобщо от всичките му познати. Говореше спокойно и тихо. Без притеснение изказваше мислите си. Вярваше в Бог и никак не се срамуваше да го спомене. Радваше се от сърце за всеки, възхищаваше се и не пестеше думи за похвала – в училище, край басейна и навсякъде, където някой имаше успех или просто изглеждаше хубаво. С времето, Милчо разбра, че от всички приятели, които е имал и има, Надя е най-добрият. Дали, защото умееше да изслушва търпеливо и докато го правеше, очите ѝ сякаш казваха „разбирам те, разбирам те“... Дали, защото никога не упрекваше никого, за нищо (независимо как изглежда или какво е казал и сторил)... Дали, защото в ...