Сън

Исках да обичам, а можех ли?

Сутрин е и отново отварям очи.

Ставам, поглеждам се в огледалото и си казвам “Отново е ден”.

Лека усмивка, някак си неволно се появи на лицето ми.

Знаех. Днес ще е прекрасен денят.

Ръцете ми по навик обляха с хладка вода лицето,

беше приятно. В този момент ги погледнах.

Да, те са на мястото си, значи мога да галя лицето ти.

Погледнах в очите и видях една дълбока истина.

Някъде там в дълбокото тя ми казваше, че

все още мога да виждам и твоите очи.

Ослушах се и дочух ранната песен на врабците. О да, ще мога да

слушам мелодията на гласа ти. Попитах се, можех ли да обичам, да ти дам любовта си. Позволяваш ли ми ти? Питам се и все още чакам отговор. Да, знам. Някой ден ще узная истината, дълбоко в очите ти. Аз ти позволявам, всичко ти позволявам. Позволявам ти и да не ме забравиш, да обичаш. Давам ти всичко и живота си дори. Поиграй си, но знай. Аз ще умра и друг ще се роди. И той ще даде на някого любовта си също като мене. Можех ли да обичам?

А ти, можеш ли? Знам, че можеш. Чуствам как сърцето ти бие лудо, чуствам как очите ти галят нечия душа. Гласът ти като любовна песен оглася простора. Ръцете ти галят нежно като на малко дете. Но знам, някога и ти ще обичаш. Питах се, можех ли да обичам, не знам. Питах се, примрял от срам от самия себе си.

Полетях на високо и виждам как летиш и ти. “Накъде?” попитах аз, а той ми каза: “ С тебе, винаги ще съм до тебе и няма да ти дам да се предадеш!” Олекна ми и полетяхме заедно, над облаците, надвесили своята пелена от дъжд над града. Летим и изведнъж слънце. Колко е приятно, възкликнахме в глас. А слънцето гали със своите лъчи моето лице и ти. Усмихнахме се. Беше сън, прекрасен и незабравим. Намокрих си очите, погледнах се в огледалото и видях, ооо, изненада.

Отново тази неволна усмивка на лицето ми. Казах си. Днес ще е прекрасен есенен и слънчев полуден, в който пак ще сме заедно и завинаги.