Много дълго продължи този сън. Като нишка от някаква плетеница – усукваше се, диплеше свои форми, после се обръщаше, влизаше в други образувания и накрая вече всичко се объркваше в хаотична безредица, красива и плашеща едновременно.
Сънят рисуваше живота му такъв, какъвто той не искаше да бъде. Паяжина – бяла, надиплена и примамлива като капан, висеше в главата му всяка нощ. Усещаше, че паякът е той, затова не можеше да спи, тревожеше се, че ако помръдне, ще се оплете в собствената си мрежа – уж негова, а всъщност оплетена от съня, същият сън, който идваше и си отиваше без да пита.
Дали не бълнува?
Бълнува, разбира се.
– Ето сега ще стана и ще отида до мивката, за да си налея една чаша вода! – провикна се бодро и установи, че гласът му е уморен, дрезгав и не е... съвсем негов.
После видя някак отстрани, че тялото му се изправя, прегъва се, за да направи крачка, а сянката, която го отразяваше, беше много по-голяма и ясна от самото тяло.
Отпи от водата и се взря в отпечатъците на потните ...