Оставих прозореца отворен. Има комарник. Горещо е. Юли свършва, но идва август. И телевизора оставих да бръмчи – нищо че излъчва топлина. Този Шварценегер е хубав като старостта си. Опънал си е кожата. Така е непобедим и вечен. Последният му терминатор обаче е детински. Като Роки 5. Неслучайно казват, че когато остареят, хората се вдетиняват. Разполови се, разчекна се, дупчиха го многократно, после се разтече май, но се би успешно, накрая умря. Поради липса на спомени и отсъствие на бъдеще. Остана без предназначение.

     Нищо ново. Всички извънземни са такива. Като ненужна машина, която...

     ... Бръмчи насред тъмнината. Някой косеше тревата пред блока посред нощ.

     Не беше косачка. Мъж и жена спореха като автоматични бичкии в дърводелски цех.

     – Бъди проклет! – откоси жената. Каза още неща, но удари на чеп.

     – Ти дваж повече! – избръмча мъжът. – Но не можем един без друг, не го ли разбра?

     Залая куче. После второ. Отговориха и други. Фойерверк от лайове. Глутница. Отвориха се прозорци, всички закрещяха: друга глутница, друг лай. Двамата усетиха външния фон и зашлайфиха спора си. Тънко. Да им имам и банцинга, и шлайфмашината.

     Трябва да съм се събудил. Това не беше сън. Филмът беше свършил, но телевизорът работеше. Момичета по бикини се кършеха като вейки и чакаха някой да ги снима. Или да ги скърши. Е, снимаха ги. После пак ги снимаха. И още. Никой не ги скърши.

     Какво ли е станало с терминатора? Най-вероятно е победил всички и накрая е умрял, защото няма как да не взриви и себе си, за да унищожи цялото зло.

     Почуках на вратата на сина ми; видях, че под вратата на стаята му свети.

     – Да, тате – чух го едва. – Влез.

     Уморен е. Учи и ходи на работа. Не му е леко.

     – Гледа ли филма, сине?

     – Да. Тъп беше.

     – Така е. Може ли да изпуша една цигара на терасата?

     – Давай. Щом те кефи.

     Терасата е единствена, няма как. Тиха, спокойна нощ. След скандала навън нищо не се чува. Няма автомобили. Лампата на улицата е жълта, всичко друго е още зелено.

     Покашлях и се прибрах. Трябваше да преодолея другата част от нощта. Сложих очилата, за да заспя с тях. Да видя нещо, ако сънувам. Не стана.

     Отворих по-широко прозореца, свалих пижамата и легнах гол. Няма кой да ме гледа. Разсъблечените момичета от телевизора нямаше да се впечатлят: не съм точно аз този, който ще ги скърши.

     Тъкмо задрямах, когато отново ги чух да се карат. И кучетата се разджавкаха пак.

     Не! Почти се ядосах.

     Това не може да продължава така. Нали е тих квартал, уж. Цяла година и три месеца търсехме с жена ми апартамент на втори етаж в спретнат, уютен квартал близо до центъра, където да не се случва нищо друго освен най-много някоя и друга хлебарка да ни посети, докато месим заедно баница или нещо такова. Такива големи хлебарки не сме предвиждали: да се карат посред нощ под прозореца и да оповестяват присъствието си гласно, шумно и противоконституционно.

     Под вратата на сина ми не светеше. Заспал е. И по-добре. Сам ще се оправя.

     Облякох се и слязох. Пред входа на кооперацията нямаше никого. Значи са избягали. Правят ми саботаж – да не мога да спя. Видели са, че прозорецът е отворен, телевизорът работи и са решили да се изгаврят. Погледах в тъмното и накрая се поуспокоих. И аз съм правил какви ли не щуротии на младини. Нека да има младежи в квартала. Простено да им е. Ще изтрезнеят до утре и вече няма да помнят.

     Съжалих за момент, че не се взех пакета с цигарите.

     Тогава внезапно усетих удара по главата. Не ме заболя. Просто припаднах.

     Болница. Бяло. Вие ми се свят. Системи. Вежлива сестра. Говори ми. Кимам. Нищо не разбирам. Жена ми се появява. Надвесва се. Красива е, както винаги. Харесвам я бяла. Като на сватбата: невинна, нежна, загадъчна. Не мога да я целуна с този маркуч в устата. Всичко е бяло. Размито. Пак заспивам.

     И влизам във филма. Аз съм терминаторът. Виждам в друго измерение. Нямам кръв. Имам минало и съм го впрегнал в бъдещето: да го създам или да го предотвратя. Чиповете ми тиктакат като капчиците в болничните системи. Бавно. Хладно. Мускулите ми са железни. Очите ми – червени. Светят като фарове. Програмиран съм. Стоя пред входа. Тъмно е. Миг преди за ме ударят, виждам всичко. Предварително. Обръщам се преди бухалката да се стовари върху главата ми. Гледам хулигана. Май го познавам. Той е бесен и бавен. Изглежда пиян, дрогиран или влюбен. Зъбите му са бели, искрят. Показва ги. Може би си свети с тях, понеже е почти тъмно, да ме види по-ясно. Удря ме с все сили. Аз не помръдвам. Не падам. Не охкам. Няма кръв. Той се пули. Отново замахва. Много е бавен. Хващам му ръката и му чупя костите без да искам, но с желание. Хубав звук, като пуканки в микровълновата. Спокойно пука, тържествено. Гледам го, че се гърчи на земята, вероятно го боли. Значи е човек. Страда. Кълне ме.

     – Ти хуманоид ли си? – питам го и превъртам в електронната си памет образи на хиляди престъпници, съхранени във файловете ми. Няма го там.

     – Върви по дяволите! – стене. – Нещастник!

     Зная какво означава това, последното, дефинитивно: хуманоид без жена, която да го обича. Каквото и да e: речникът ми не разпознава чувства. Щастието не се коренува. Нещастието вероятно е дроб. Пред мен като на екран излизат няколко възможности. Избирам най-добрата за него: да го заведа в полицията, там да го дотрошат по-леко. Щраквам с очи и му запаметявам физиономията. За всеки случай.

      На третия ден ме изписаха. Нищо страшно. Превръзка на главата. Хапчета. Жена ми си взе ден отпуск.

     – Никога повече да не правиш така! – говореше ми грижовно. – Човек на години си. Вече не смея да те оставя сам. Не мога да отида да видя родителите си дори за ден-два. Можеш ли да се пазиш?

      Мога. Проблемът е, че не зная от кого.

     Най-сетне ме оставиха сам. Безгрижен. Жена ми – на работа, детето – на училище, лекарствата – в банята. В тоалетната чиния по-точно. Там се усвояват най-добре. Първата свободна разходка след инцидента. Отварям вратата на апартамента, всичко е наред. Не виждам двойно. Тройно виждам. Но примигвам и всичко се оправя. Значи се възстановявам. Заключвам внимателно. Синът е на лекции, жената работи. Време е да покажа, че мога да се пазя. Нещо повече дори. Мога дори да си купя сладолед. Много ми се яде сладолед. С вафлена фунийка.

     Слизам пеша бавно. От втори етаж е лесно. Но все пак пристъпям бавно. По-добре да внимавам. Ходя машинално. Вратата на входа се отваря с електронен четец – доближаваш ръката си, устройството усеща топлината на ръката ти, светва зелено и палецът на портата се сгъва сам. Щраква.

     Ето ме навън. Още е лято. Още е зелено. И е светло, даже прекалено. Прекрасен ден.

     – Добър ден! – поздравява ме някой и минава покрай мен. Хвърля сянка.

     Терминаторът в мен се събуди. Файловете препускат един след друг в паметта ми. Познавам го. Той е. Този, който ме удари в нощта. Комшията над мен.

     – Защо го направи? – попитах го в гръб.

     Настръхна внезапно. Както се отдалечаваше, спря внезапно, обърна се и отсече като моторна косачка, четиритактова:

     – Защото чу разговора ни! Говорех си с жена ти. И спорехме за теб, не помниш ли? Тя искаше да се върне... Представяш ли си? При теб! Това е недопустимо. Няма да стане! Никога!

     – Не, не помня! – изкрещях. Главата ме проряза. – Жена ми отиде при родителите си, аз така знам...

     – Не вярвам, че не помниш! – съседът извика по-силно от мен, заговори бързо и отново ме фрасна по главата. Този път заболя. Силно заболя. Защото ме удари с думи.

     Чух всичко. Разбрах. Връзваше се. Направо ме разби. Той беше от по-ново поколение.

     Спомням си, че терминаторът във филма имаше вградени сензори. Чипове. Те му показваха какво е било миналото и какво е трябвало да бъде бъдещето. Моята информация за минало и бъдеще беше изтрита. Новият модел знаеше как да удари.

      В паметта ми този съсед го няма. И съпругата ми не съществува. Заличена е.

     Но имам настояще. Това е сигурно.

     Имам син. Живеем заедно. Приятелката му...

     Но за това – друг път. Той ще ви разкаже. Когато се терминирам.