The emo-girl
Слънцето всячески се опитваше да проникне през спуснатите тъмночервени завеси. Но не успяваше. Онова, на което беше способно, бе единствено да създаде един задушаващ с цвят на вишна сумрак. На леглото бяха нахвърляни десетина черни блузи, а върху тях сякаш беше посипан блестящ прашец като онзи от приказките, който кара хората да се чувстват щастливи. Това беше просто пясък, озовал се там, може да се каже, съвсем случайно. На земята бяха пръснати няколко сребърни пръстена, а по стените бяха окачени плакати на групи като My Chemical Romance, Taking Back Sunday, The Used и др. Стаята изглеждаше пуста, но всъщност не беше така.
В най- тъмния й ъгъл, свито между студенината на стената и безразличието на гардероба, седеше едно момиче. Имаше къса черна коса, падаща естествено над очите му, които бяха подпухнали от плач. Гримът му се беше свързал с горчивите сълзи и беше потекъл надолу по бузите му, обагряйки ги в черно. Сърцето му беше разбито. Болката изпълваше цялата му душа. Нямаше сили дори за една усмивка. Животът беше ужасен, а то не можеше да направи нищо, за да го промени поне малко.
*
Беше 10 вечерта, когато Джеси се прибра у дома си. Тогава всичко изглеждаше нормално - точно както всеки ден - семейството, приятелите, разбира се и музиката. Влезе в стаята си и пусна една от любимите си песни на Taking Back Sunday, готова да се излегне на леглото, да затвори очи и да се наслади напълно на мига. Но когато човек вече има своите планове за бъдещето, за живота или дори за това как да прекара сутринта, винаги някаква необяснима сила ще се опита да му попречи. И ето тук стои въпросът, дали ще се поддадем на натиска или ще успеем да се задържим на повърхността...
Телефонът звънна. Тя спря музиката и отегчено погледна към него - винаги ставаше така, когато поискаше да се отдаде на почивка. Вдигна слушалката и каза с умора в гласа:
- Да?
От другата страна се долови леко двоумение, дали човекът просто да не затвори, но после се чу момчешки глас - гласът на Майк - приятеля й:
- Здравей, Джес... – замълча. Сякаш не можеше да намери подходящите думи.
- Здрасти, Майки - отвърна тя. - Какво...
- Не - прекъсна я той - не искам повече да крия чувствата си спрямо теб. Имам нужда от някой, който да ме разбира, без да преувеличава всичко с прекалената си чувствителност. А ти...
- Аз?!
- Да, ти не ме разбираш.
- Какво искаш да кажеш?! - попита тя. Усещаше как сърцето й забързваше с всеки отминал миг, предугаждайки думите му.
- Каквото исках, го казах - сама си прави изводите.
- И какво?! Късаш с мен, защото съм чувствителна?! - викна тя - Върви по дяволите!
Трясна телефонната слушалка в масата. Беше едновременно бясна и изпълнена с болка, излъгана и тъжна... не можеше да удържи гнева си. Не знаеше как. Имаше нужда да го излее, защото се страхуваше, че иначе щеше да се пръсне. Отиде до отворения гардероб и започна да сваля дрехите с такава ярост, каквато не беше изпитвала никога досега. Нямаше значение, че блузите можеха да се скъсат. Какво значение можеше да има всъщност този скапан живот, който не й предоставяше и миг щастие, без да я нарани жестоко след това?
На вратата се почука и се чу гласът на майка й, изпълнен със загриженост:
- Джесика, добре ли си, мила?
- Не съм добре! - изкрещя тя.
Сълзи започнаха да се стичат по бузите й, обагряйки ги в цвета на грима й. Сърцето й беше изпълнено с болка, която нарастваше с всеки изминал момент. Ставаше все по- голяма и по- голяма. Душата й вече не беше способна да я удържа и просто я остави да се излее свободно.
- Не искам да виждам никого! - развика се отново момичето. - Махай се!
Джеси не искаше никой да я съжалява, тя просто искаше да остане сама, да обмисли ситуацията, колкото и трудно да беше това за нея сега, когато емоциите я бяха обладали напълно. Без изобщо да се замисля, тя взе малкия аквариум, в който живееха две зелени гущерчета и го запрати към вратата. В полета си част от пясъка в него се посипа върху нахвърляните върху леглото дрехи, а самият той се разби на малки парчета, когато достигна целта си. Майката усети опасността и бързо затвори вратата, изкрещявайки на дъщеря си:
- Наказана си, Джесика! Никакво излизане!
- Така ли? - отвърна с яд в гласа и сълзи в очите момичето. - Значи и ти си като другите! Мразя те! Мразя те!
Повече не се чу и звук от другата страна на вратата. Джесика се сви в ъгъла, усещайки пропастта, зейнала изведнъж между нея и семейството й.
*
Момичето се изправи. Отиде до уредбата и пусна песента на My Chemical Romance – “ Dead!” . Зазвучаха началните думи, които сякаш все повече я убеждаваха, че това е начинът. Единственият възможен път, по който можеше да поеме. В шкафчето й под всичките разноцветни хартийки, някои от които с автографи на любимите й групи, имаше кутийка. Малка червена кутийка, съдържаща отговор на въпроса как да избяга от тази ужасна реалност. Момичето посегна към нея, отвори я и извади оттам едно бръснарско ножче. Погледна го.
„Няма друг начин!”- каза си наум.
Седна от лявата страна на леглото, загледана в спуснатите червени завеси, които спираха слънчевата светлина. Нави дългите ръкави на блузата си. След това с лекота си преряза вените. Усещаше как кръвта й с топлината си галеше кожата й. Знаеше, че този е последният път, когато се опитваше да се самоубие - чувстваше, че този път наистина ще успее.
Затвори очи, повтаряйки последните думи на песента:
- Мъртъв...
© Мартина Вичева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Хммм..много такева "емо" историйки съм чела и всички са някак еднообразни,но в твоята все пак има нещо различно!
-
Написала си нещо великепно! Добре си представила чувствата на момичето и атмосферата. Докато четях всичко това сякаш се намирах в стаята и усетих цялата й тъга. Браво!
-
Хареса ми! Накара ме да потръпна!
-
Благодаря! Отдавна не бяха критикували така! =]
Всъщност този разказ е, така да се каже, една фасада - общото мнение за емо-тата. Не съм се опитвала да вниквам - просто според мнението на хората емо са хора, които слушат емокор и си режат вените. Точно по това общо мнение се ръководих като го писах. Но естествено знам, че не е така - честно казано не познавам емо-та, които някога да са си рязали вените, но както и да е, това не е от значение.
Иначе пиша. Друг е въпросът, че не съм публикувала нещо ново от хилядолетия, но се надявам скоро да променя това!
-
My Chemical Romance са добра група, харесвам ги, но не са ми от любимите (предпочитам Blutengel, To die for, Era Noctuna, After forever, Epica, Charon, For My Pain и прочие, че и по-тежки ) . Що се отнася до emo не си представила добре в цялост хората, наричащи се с това име. Единственото нещо, което си нацелила за тях е музиката, която харесват. Идеята за самоубийство заради разбито сърце е минала през на всеки главата, някои със сигурност са опитвали.
Но, основното, което винаги поставям като забележка, защото съм минала по пътя на прозата от начало (а това е съвсем малка част, което съм изминала) е използването на глагол "Беше" и всичките му форми и времена. Този глагол е по-добре да се избягва, аз поне така пиша вече и повече си харесвам стила.
Начинът ти на изразяване е добър, но както всичко останало, може и по-добре.
Happy End е класика и именно затова се отбягва, но вече и драматичния край се превръща в класически, така че е по-добре да измисляме някой отворен, че да има място да си използва въображението читателят.
Накратко, добър разказ, но трябва да пишеш повече, както и аз, както и всички. -
И аз не си падам по хепи едн! Супер е,много е поетично!
-
Благодаря! Аз по принцип не си падам много-много по щастливия край.
-
And if your heart stops beating, I'll be there wondering did you get what you deserve...
Малко банално е за самоубиващото се имо момиче... Ние не само се самоубиваме, моля моля.. Но пък само това да видя името "Май Кемикъл Романс" в Откровения ме накара да го изчета на един дъх. О, да... Красив разказ е! Макар и леко изтъркана идея...
Поздрав! -
ОК, може и да чуя за какво иде реч. А ти продължавай в същия дух.
-
Албумът се казва The Black Parade. По едно време доста го слушах
-
Хм. За кой албум на The Chemical Romance става въпрос, че да си го дръпна? Иначе, всичко, свързано със самоубийство, ме кефи.
-
Хаха! Е, такава оценка от тебе си е голямо нещо! Твоите разкази винаги много са ми харесвали Нали знаеш...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
