Слънцето всячески се опитваше да проникне през спуснатите тъмночервени завеси. Но не успяваше. Онова, на което беше способно, бе единствено да създаде един задушаващ с цвят на вишна сумрак. На леглото бяха нахвърляни десетина черни блузи, а върху тях сякаш беше посипан блестящ прашец като онзи от приказките, който кара хората да се чувстват щастливи. Това беше просто пясък, озовал се там, може да се каже, съвсем случайно. На земята бяха пръснати няколко сребърни пръстена, а по стените бяха окачени плакати на групи като My Chemical Romance, Taking Back Sunday, The Used и др. Стаята изглеждаше пуста, но всъщност не беше така.
В най- тъмния й ъгъл, свито между студенината на стената и безразличието на гардероба, седеше едно момиче. Имаше къса черна коса, падаща естествено над очите му, които бяха подпухнали от плач. Гримът му се беше свързал с горчивите сълзи и беше потекъл надолу по бузите му, обагряйки ги в черно. Сърцето му беше разбито. Болката изпълваше цялата му душа. Нямаше сили дори за една усмивка. Животът беше ужасен, а то не можеше да направи нищо, за да го промени поне малко.
*
Беше 10 вечерта, когато Джеси се прибра у дома си. Тогава всичко изглеждаше нормално - точно както всеки ден - семейството, приятелите, разбира се и музиката. Влезе в стаята си и пусна една от любимите си песни на Taking Back Sunday, готова да се излегне на леглото, да затвори очи и да се наслади напълно на мига. Но когато човек вече има своите планове за бъдещето, за живота или дори за това как да прекара сутринта, винаги някаква необяснима сила ще се опита да му попречи. И ето тук стои въпросът, дали ще се поддадем на натиска или ще успеем да се задържим на повърхността...
Телефонът звънна. Тя спря музиката и отегчено погледна към него - винаги ставаше така, когато поискаше да се отдаде на почивка. Вдигна слушалката и каза с умора в гласа:
- Да?
От другата страна се долови леко двоумение, дали човекът просто да не затвори, но после се чу момчешки глас - гласът на Майк - приятеля й:
- Здравей, Джес... – замълча. Сякаш не можеше да намери подходящите думи.
- Здрасти, Майки - отвърна тя. - Какво...
- Не - прекъсна я той - не искам повече да крия чувствата си спрямо теб. Имам нужда от някой, който да ме разбира, без да преувеличава всичко с прекалената си чувствителност. А ти...
- Аз?!
- Да, ти не ме разбираш.
- Какво искаш да кажеш?! - попита тя. Усещаше как сърцето й забързваше с всеки отминал миг, предугаждайки думите му.
- Каквото исках, го казах - сама си прави изводите.
- И какво?! Късаш с мен, защото съм чувствителна?! - викна тя - Върви по дяволите!
Трясна телефонната слушалка в масата. Беше едновременно бясна и изпълнена с болка, излъгана и тъжна... не можеше да удържи гнева си. Не знаеше как. Имаше нужда да го излее, защото се страхуваше, че иначе щеше да се пръсне. Отиде до отворения гардероб и започна да сваля дрехите с такава ярост, каквато не беше изпитвала никога досега. Нямаше значение, че блузите можеха да се скъсат. Какво значение можеше да има всъщност този скапан живот, който не й предоставяше и миг щастие, без да я нарани жестоко след това?
На вратата се почука и се чу гласът на майка й, изпълнен със загриженост:
- Джесика, добре ли си, мила?
- Не съм добре! - изкрещя тя.
Сълзи започнаха да се стичат по бузите й, обагряйки ги в цвета на грима й. Сърцето й беше изпълнено с болка, която нарастваше с всеки изминал момент. Ставаше все по- голяма и по- голяма. Душата й вече не беше способна да я удържа и просто я остави да се излее свободно.
- Не искам да виждам никого! - развика се отново момичето. - Махай се!
Джеси не искаше никой да я съжалява, тя просто искаше да остане сама, да обмисли ситуацията, колкото и трудно да беше това за нея сега, когато емоциите я бяха обладали напълно. Без изобщо да се замисля, тя взе малкия аквариум, в който живееха две зелени гущерчета и го запрати към вратата. В полета си част от пясъка в него се посипа върху нахвърляните върху леглото дрехи, а самият той се разби на малки парчета, когато достигна целта си. Майката усети опасността и бързо затвори вратата, изкрещявайки на дъщеря си:
- Наказана си, Джесика! Никакво излизане!
- Така ли? - отвърна с яд в гласа и сълзи в очите момичето. - Значи и ти си като другите! Мразя те! Мразя те!
Повече не се чу и звук от другата страна на вратата. Джесика се сви в ъгъла, усещайки пропастта, зейнала изведнъж между нея и семейството й.
*
Момичето се изправи. Отиде до уредбата и пусна песента на My Chemical Romance – “ Dead!” . Зазвучаха началните думи, които сякаш все повече я убеждаваха, че това е начинът. Единственият възможен път, по който можеше да поеме. В шкафчето й под всичките разноцветни хартийки, някои от които с автографи на любимите й групи, имаше кутийка. Малка червена кутийка, съдържаща отговор на въпроса как да избяга от тази ужасна реалност. Момичето посегна към нея, отвори я и извади оттам едно бръснарско ножче. Погледна го.
„Няма друг начин!”- каза си наум.
Седна от лявата страна на леглото, загледана в спуснатите червени завеси, които спираха слънчевата светлина. Нави дългите ръкави на блузата си. След това с лекота си преряза вените. Усещаше как кръвта й с топлината си галеше кожата й. Знаеше, че този е последният път, когато се опитваше да се самоубие - чувстваше, че този път наистина ще успее.
Затвори очи, повтаряйки последните думи на песента:
- Мъртъв...
© Мартина Вичева Всички права запазени