Тлака в Министерския съвет
Сгушен в тъмното килерче, той с внимание гледаше простодушните сцени от първобитния още синдикален живот. По-смелите учители се шегуваха с министрите, подзимаха ги лукаво и се заливаха с весел смях. Тям отговаряха гръмогласни кикотения от министерска страна, дето се пущаха стрели против даскалското съсловие. Закачките, глумите и шегите се сипеха като дъжд; откритите смехове посрещаха двусмислените остроти, които изкарваха руменина по най-опечените бузи.
- Я стига сте се превивали от смях, ами попейте пак! - извика весело стопанката, която готвеше гощавката. - Янке, Желязке, нагласете някоя, та засрамете везирите, нашите везири не струват за бъзев гребен - не пеят...
Янка и Желязка не чакаха да им повторят и подхванаха една песен, а по тях - всичките песнопойки, които се разделиха на два хора: единият изпяваше един стих, а другият хор го повтаряше. Първият хор, в който бяха първокласните певици, пееше сопрано, вторият държеше по ниска нота.
Ето песента:
Данаиле бре, два се везира залибили,
Данаиле бре, залибили от мънинки,
Данаиле бре, срещнали се снощи вечер,
Данаиле бре, в конака, в тъмнината,
Данаиле бре, па седели, хоратели.
Данаиле бре, месечника рог подала
Данаиле бре, звезди небе обсипаха,
Данаиле бре, а два везира още седат,
Данаиле бре, още седат, разговарят.
Данаиле бре, водата им скреж хванала,
Данаиле бре, кобиличка явор стана,
Данаиле бре, а два везира още седат.
Когато даскалиците изкараха песента, раздадоха се похвали от министрите, които я намериха хубава и за това, че всеки взимаше въз себе си тоя любовен припев. Пламен Орешарски хвърляше очи - да я изяде - на Янка Такева, която усърдно задиряше.
- Тая песен се пее на повторки, а се играе на повращулки! - издърдора той гръмогласно.
Всички даскали се изсмяха, като гледаха дяволски на Орешарски.
Това беше цяла планина: ръст голиатов, сили херкулесови, лице кокалесто и грапаво, и глупавичко. При това, той беше и голям песнопоец, сиреч имаше и глас съответствен на снагата си. Орешарски се поразсърди. Той се оттегли мълчешката и след малко време излая над главите им като дърто овчарско куче - учителите изпискаха уплашени, а после се разсмяха. Тогава гидийките взеха да го дразнят. Една го припя:
Пламене, гълъб шарени,
Пламене, тънка тополо.
Смехове.
Друга пое:
Пламене, мечка пустяла,
Пламене, дълги саръко!
Пак кискания и смехове. Пламен пламна. Той погледа с тъпо удивление бузестата Янка Такева, която припя тъй нелюбезно въздихающия си кавалер, и отвори уста като някоя боа, па зарева:
Янкина леля думаше:
- Янке ле, моме, Янке ле,
яката думат хората,
хората, ближни комшии,
че ми си гойна, крьвена,
че ми си трудна, дебела
от чичово си ратайче.
- Лелю ле, мила леличке,
нека се думат хората,
хората, ближни комшии -
аз съм си гойна, кръвена,
и съм си трудна, дебела
от бащина си белия,
белия и загария,
че доде хляба омеся,
по кошле грозде озобя,
по ведро вино изпия...
От тая кървава подигравка Янка се засрами; бузите й зачервеняха още по-пламенни, като че ги вапца кърмъз. Злобни кискания на дружките й я стрелиха в сърцето. Някои присмехулници с престорна простодушност попитаха:
- Мари, че как може хем грозде да се зоби, хем вино да се пие? Тая песен лъже.
- То си е явно: или песен лъже, или мома лъже... - отговориха.
Тая лукава критика още разяри Янка, тя хвърли мъстителен поглед на победоносния Орешарски и запя с разтреперан глас:
- Пламене, черни ратаю,
да беше Янка любила
таквиз свинари кат тебе,
свинари и говедари,
болярски черни ратаи,
с момци бих плет градила,
тебе бих, Пламене, турила
на мали врата долен праг,
та кога мина замина,
телците да си изкарвам -
чехлите да си накалям,
о тебе да ги изтривам!...
На обида кървава - отмъщение страшно.
Янка изгледа гордо сега наоколо си. Ножът й удари в живо месо. Пламен Орешарски като треснат стоеше неподвижен с широко изпулени очи. Из един път страшен, неудържим хохот гръмна. Цялата тлъка беше вперила любопитни погледи в бедния Пламен. От срам и от болеж неизтърпим на самолюбието сълзи се показаха на очите му. Той излезе сърдито, като да протестира.
- Каква е тая врява навън? - извика бай Константин Тренчев, като не допи виното си и стана.
Наистина, мъжки и женски викове се чуха на двора. Бай Константин и булката му изскокнаха. Гостите наставаха също. Тозчас се завърна булката, много развълнувана, и каза:
- Свърши се и една работа, да е хаирлия.
- Какво? Какво?
- Орешарски грабнал Янка.
Всички извикаха учудени от тая изненада.
- Грабнал я, хубостникът, и я понесъл на рамо, като гергьовско ягне, у тях си.
Вдигна се весела глъчка.
- Ами как тъй? А! Той затова излезе по рано.
- Възчакал я зад ритлите, при вратника - и грабнал Янка! Язък за момчето, че изгори момичето. Пусти Орешарски, кому минуваше през ума?
- Право да си кажем: те са си лика-прилика... - каза един.
- Тя е гойно сръбско свинче, той е маджарска катана - смееше се друг.
- Хай да са живи и здрави, утре ще пием червена ракия - каза бай Константин.
- Дай да разваляме седянката. Дай да разваляме седянката - отзова се Даниел Вълчев, ортакът на Орешарски.
След малко гостите си излязоха развеселели.
© Георги Стаматов All rights reserved.