Тлака в Министерския съвет

Сгушен в тъмното килерче, той с внимание гледаше простодушните сцени от първобитния още синдикален живот. По-смелите учители се шегуваха с министрите, подзимаха ги лукаво и се заливаха с весел смях. Тям отговаряха гръмогласни кикотения от министерска страна, дето се пущаха стрели против даскалското съсловие. Закачките, глумите и шегите се сипеха като дъжд; откритите смехове посрещаха двусмислените остроти, които изкарваха руменина по най-опечените бузи.

- Я стига сте се превивали от смях, ами попейте пак! - извика весело стопанката, която готвеше гощавката. - Янке, Желязке, нагласете някоя, та засрамете везирите, нашите везири не струват за бъзев гребен - не пеят...

Янка и Желязка не чакаха да им повторят и подхванаха една песен, а по тях - всичките песнопойки, които се разделиха на два хора: единият изпяваше един стих, а другият хор го повтаряше. Първият хор, в който бяха първокласните певици, пееше сопрано, вторият държеше по ниска нота.

Ето песента:

Данаиле бре, два се везира залибили,

Данаиле бре, залибили от мънинки,

Данаиле бре, срещнали се снощи вечер,

Данаиле бре, в конака, в тъмнината,

Данаиле бре,  па седели, хоратели.

Данаиле бре, месечника рог подала

Данаиле бре, звезди небе обсипаха,

Данаиле бре, а два везира още седат,

Данаиле бре, още седат, разговарят.

Данаиле бре, водата им скреж хванала,

Данаиле бре, кобиличка явор стана,

Данаиле бре, а два везира още седат.

Когато даскалиците изкараха песента, раздадоха се похвали от министрите, които я намериха хубава и за това, че всеки взимаше въз себе си тоя любовен припев. Пламен Орешарски  хвърляше очи - да я изяде - на Янка Такева, която усърдно задиряше.

- Тая песен се пее на повторки, а се играе на повращулки! - издърдора той гръмогласно.

Всички даскали се изсмяха, като гледаха дяволски на Орешарски.

Това беше цяла планина: ръст голиатов, сили херкулесови, лице кокалесто и грапаво, и глупавичко. При това, той беше и голям песнопоец, сиреч имаше и глас съответствен на снагата си. Орешарски се поразсърди. Той се оттегли мълчешката и след малко време излая над главите им като дърто овчарско куче - учителите изпискаха уплашени, а после се разсмяха. Тогава гидийките взеха да го дразнят. Една го припя:

Пламене, гълъб шарени,

Пламене, тънка тополо.

Смехове.

Друга пое:

Пламене, мечка пустяла,

Пламене, дълги саръко!

Пак кискания и смехове. Пламен пламна. Той погледа с тъпо удивление бузестата Янка Такева, която припя тъй нелюбезно въздихающия си кавалер, и отвори уста като някоя боа, па зарева:

Янкина леля думаше:

- Янке ле, моме, Янке ле,

яката думат хората,

хората, ближни комшии,

че ми си гойна, крьвена,

че ми си трудна, дебела

от чичово си ратайче.

- Лелю ле, мила леличке,

нека се думат хората,

хората, ближни комшии -

аз съм си гойна, кръвена,

и съм си трудна, дебела

от бащина си белия,

белия и загария,

че доде хляба омеся,

по кошле грозде озобя,

по ведро вино изпия...

От тая кървава подигравка Янка се засрами; бузите й зачервеняха още по-пламенни, като че ги вапца кърмъз. Злобни кискания на дружките й я стрелиха в сърцето. Някои присмехулници с престорна простодушност попитаха:

- Мари, че как може хем грозде да се зоби, хем вино да се пие? Тая песен лъже.

- То си е явно: или песен лъже, или мома лъже... - отговориха.

Тая лукава критика още разяри Янка, тя хвърли мъстителен поглед на победоносния Орешарски и запя с разтреперан глас:

- Пламене, черни ратаю,

да беше Янка любила

таквиз свинари кат тебе,

свинари и говедари,

болярски черни ратаи,

с момци бих плет градила,

тебе бих, Пламене, турила

на мали врата долен праг,

та кога мина замина,

телците да си изкарвам -

чехлите да си накалям,

о тебе да ги изтривам!...

На обида кървава - отмъщение страшно.

Янка изгледа гордо сега наоколо си. Ножът й удари в живо месо. Пламен Орешарски като треснат стоеше неподвижен с широко изпулени очи. Из един път страшен, неудържим хохот гръмна. Цялата тлъка беше вперила любопитни погледи в бедния Пламен. От срам и от болеж неизтърпим на самолюбието сълзи се показаха на очите му. Той излезе сърдито, като да протестира.

- Каква е тая врява навън? - извика бай Константин Тренчев, като не допи виното си и стана.

Наистина, мъжки и женски викове се чуха на двора. Бай Константин и булката му  изскокнаха. Гостите наставаха също. Тозчас се завърна булката, много развълнувана, и каза:

- Свърши се и една работа, да е хаирлия.

- Какво? Какво?

- Орешарски грабнал Янка.

Всички извикаха учудени от тая изненада.

- Грабнал я, хубостникът, и я понесъл на рамо, като гергьовско ягне, у тях си.

Вдигна се весела глъчка.

- Ами как тъй? А! Той затова излезе по рано.

- Възчакал я зад ритлите, при вратника - и грабнал Янка! Язък за момчето, че изгори момичето. Пусти Орешарски, кому минуваше през ума?

- Право да си кажем: те са си лика-прилика... - каза един.

- Тя е гойно сръбско свинче, той е маджарска катана - смееше се друг.

- Хай да са живи и здрави, утре ще пием червена ракия - каза бай Константин.

- Дай да разваляме седянката. Дай да разваляме седянката - отзова се Даниел Вълчев, ортакът на Орешарски.

След малко гостите си излязоха развеселели.