Тук съм. Стоя и се вглеждам в огледалото. Дали животът направи чертите ми такива? И той ли извая жената, която отсреща се гледа? Знам само едно. Не съм същата! Далеч не съм онази, която бях.
Трудностите реконструираха малкото момиченце, което живееше в мен. С времето болката сякаш инсталираше версиите си в тялото ми, всяка от които по-сложна, по-непоносима, по-режещо студена. А самотата - тя беше основният ми спътник през годините, най-вярната ми приятелка, която не ме предаде нито веднъж. В това отношение съм ''късметлийка'' - толкова съвършено приятелство. Аз не я понасях, хулех я, мразех я, а тя идваше като кученце и се сгушваше в мен. Няма как да не спомена и любовта, ако въобще бих могла да го нарека '' любов ''. По-скоро двустранни връзки с едностранно влюбване - съответно от моя страна, разбира се. Вечно търсещата и раздаваща обич АЗ. И как се предполага да нарека лъжите им с думата ЛЮБОВ? Истината е, че всяка една лъжа ти нанася поредния силен плесник, който ти крещи: ''Осъзнай се''. Не е обич, когато причиняват сълзите ти. Не е обич, щом не виждат болката в гърдите ти. Не е обич, щом разкъсват сърцето ти.
Сега съм тук. Стоя пред останките на моя живот. Пред тази купчина от начупени мечти и недостижими цели. Една студено изглеждаща жена на външен вид, а вътре е безскрупулен ад. И да, смея да се нарека силна, защото извървях пътя си самичка, без ничия помощ, без да цивря пред хората. Една силна жена, криеща в себе си далеч по-слабо момиче. Не толкова доверчива и бързо привързваща се. Знаете ли кой е най-важният  урок, който научих: Това, че в този момент, в този миг аз мога да бъда щастлива. Че щастието ми не зависи от никого друг, а единствено от мен. Защото сърцето продължава да бие и разбито. Душата продължава да живее, макар и разпиляна навред. И аз продължавам напред, дори когато нямам силата да направя поредната крачка. Защото искам да съм щастлива, макар да нося в себе си тъгата на една безчувствена!