Тук съм. Стоя и се вглеждам в огледалото. Дали животът направи чертите ми такива? И той ли извая жената, която отсреща се гледа? Знам само едно. Не съм същата! Далеч не съм онази, която бях.
Трудностите реконструираха малкото момиченце, което живееше в мен. С времето болката сякаш инсталираше версиите си в тялото ми, всяка от които по-сложна, по-непоносима, по-режещо студена. А самотата - тя беше основният ми спътник през годините, най-вярната ми приятелка, която не ме предаде нито веднъж. В това отношение съм ''късметлийка'' - толкова съвършено приятелство. Аз не я понасях, хулех я, мразех я, а тя идваше като кученце и се сгушваше в мен. Няма как да не спомена и любовта, ако въобще бих могла да го нарека '' любов ''. По-скоро двустранни връзки с едностранно влюбване - съответно от моя страна, разбира се. Вечно търсещата и раздаваща обич АЗ. И как се предполага да нарека лъжите им с думата ЛЮБОВ? Истината е, че всяка една лъжа ти нанася поредния силен плесник, който ти крещи: ''Осъзнай ...