Глава 7

Така сладко бях отплувал в мисли за миналото, че не осъзнавах напълно какво правя. Имаше една част от мен, която много искаше да види онези успокояващи искри, онзи нежен огън, който действаше като мехлем за душата ми. Исках да се потопя в оранжевите краски на красивия пожар, да целувам жълтите му коси и червените устни. Исках да усетя приятната му топлина чак до мозъка на костите си, да е толкова силен, че всичко... всички да изгорим в целебните му прегръдки! Какво спокойствие, каква нирвана! Само няколко капки, само една тънка струйка от каната с вода върху работещия тостер, само мъничко!

Подпалих машинката за печене на филийки не съвсем несъзнателно. Когато обаче се сетих точно какво се случва, разбира се, се стреснах и веднага си дръпнах ръката. Не съм някакъв психопат!  Разбира се, че не искам да умра! Смутих се малко, пък и Яра ме зяпаше все едно съм умопобъркан.

На другият ден колегите се държаха сякаш нищо не се е случило, и добре че решиха така да постъпят. Хубавото е, че електрическата система на базата не гръмна.

Вече цял месец никой не е споменавал инцидента с тостера. Всеки върши отредените си задачи и гледа да не пречи на останалите, с изключение на онази малка сладуранка, Нара, която не спира да кокетничи пред мен и Зеф. Не само, че не прави нищо по цял ден, но и доста пречи на мъжката половина от екипа със скъсените си дрешки и фриволно поведение. Пред Карл сякаш се смущаваше, но с нас двамата си правеше каквото си поиска. Омотаваше ни в паяжинките си доста успешно. И Зеф не се дърпаше особено, въпреки че няколко пъти го хващах да прави разни неща с Яра, като да излизат заедно на „разузнавателни мисии“ (разходчици по-скоро), да прекарват часове в парниците в приказки и доста силен смях, да сядат да обядват отделно от нас и т.н.

Всяка сутрин докато си правех закуска, правех и по един протеинов шейк за Нара, който след това ѝ поднасях в леглото с най-готината усмивка, която притежавах. Имал съм гадже само веднъж през живота си, но мислех, че с нея имам шансове. Спрях и да се бръсна защото тя много харесваше брадати мъже. Само подкъсявах най-дългите косъмчета веднъж в седмицата, за да не заприличам съвсем на Робинзон Крузо. Това искрено изнервяше Карл, който не пропускаше да се заяде с мен на тази тема. За него всички уважаващи себе си мъже трябваше да бъдат с гладко и лъщящо лице без нито един косъм. Военна му работа. Той пък понякога се бръснеше и два пъти на ден и все си миеше лицето със сила, доста грубо, сякаш искаше да отмие нещо, което не е там. Търкаше ли търкаше горката тънка и раздразнена кожа, която пък често се зачервяваше и започваше да го дразни още повече. Яра му направи някакъв билков мехлем, който му помагаше с горящата от хиляди миенета кожа, но съвсем скоро той спря да го ползва, защото не било нормално мъж да има крем за лице. Както казах – военна му работа. Човека си живееше в миналия век и не му пукаше особено.

Един ден имахме голяма кавга с него точно на тази тема. Беше по-различно от стандартните му всекидневни упреци на тема колко инфантилно било да притежаваш комикси. Той се караше на Нара, че носи рокля, която повече приличала на бельо, отколкото на рокля. Ама как ще ѝ говори така? Да не ѝ е баща? Беше толкова красива и свежа с малката си рокличка, и пърхаше наоколо като някаква сладка разгонена пеперудка. На мен пък ми харесваше, за разлика от всички останали.

- Карл, пич, хайде по-спокойно! Какво ти пречи момичето? Гледай си там оръжията и не се занимавай с нея.

- Намекваш, че аз по цял ден това правя ли? Лъскам си пушките? Излизам по три пъти на ден на обиколки около базата, за да се грижа за твоята сигурност, че и на останалите! Винаги съм готов за отбрана и живея в стрес и вечна концентрация, и адски се изнервям, когато това мързеливо момиченце, незнайно как попаднало на тази мисия, ми се размахва тука по бельо! Стъпи на земята, бъди поадекватен и мисли с главата си, ГОРНАТА, Тери!

- Ей, старче, успокой се. В днешно време така се обличат вече жените. А и Нара е толкова красива, че и с чувал да се облече, пак ще хваща окото.

Нара беше видимо доволна от нашата кавга. Ах, как обичаше да става въпрос за нея и да бъде центъра на вниманието. Гледах да ѝ правя комплименти често, защото тя много обичаше.

- Ако си извадиш главата от комиксите, с които се зомбираш, ще разбереш, че такова оскъдно облекло в реалния живот е неадекватно. Тук сме на екзопланетарна мисия, пратени като отбрана извадка от цялото човечество, имаме си главна цел и хиляди малки задачи и всичко, дори всяка секунда време, е адски важно. Ще ти кажа от какво нямаме нужда – разсейване, нисък морал, и бельо на показ. На теб и на Зеф може да ви харесва, но ако бяхте минали през нормално военно обучение, щяхте да сте станали истински мъже и да размишлявате адекватно! Вместо това, вие, недорасли тийнейджърчета, се впечатлявате от елементарни неща! Аз не мога да повярвам с какви хора са ме изпратили в чужда галактика на непозната планета! – не спираше да крещи Карл.

Реших да не му отвръщам, защото това само щеше да разпали още повече огъня. Вместо това мислех да му погодя един номер. Сложих си обувките за навън и излезнах с думите „Ще си прочистя малко главата на въздух“. Вървях около 10 минути и базата ставаше все по-малка зад гърба ми. Вечният залез стоеше пред мен като гигантско огнено топче, готово да изпепели и мен, и всичко, което някога е съществувало. Кървавите му тонове се размиваха на фона на хоризонта и на далечните места лилавееха в розово, като цветчетата на ехинацията, на места пурпурното се къпеше в тъмнина като нюансите на шафрана, а центъра му беше едно голямо рубинено топче, което сякаш е било потопено в чаша хубаво червено вино. Абсолютна красота, която носеше колкото радост от гледката, толкова и меланхолия, и някаква далечна тъга.

Стигнах до една малка котловина, може би създадена преди хиляди години от сблъсъка на някой метеорит в Глиез 581с. Цялата дупка беше покрита като с нисък мъх – черни малки храстчета, върху които седяха като поръсени купища от онези черни плодчета, които Яра проучваше от няколко дни. Приличаха на малки боровинки, но бяха тъмни и почти матови, като оникс. Извадих една платнена торбичка и я напълних, като набрах две шепи от малките черни плодчета. В следващите няколко дни, когато аз бях на ред да приготвям закуските за всички, слагах по малко от тях в смутитата на Карл. Нямах търпение той да получи някое хубавичко стомашно неразположение от странната нова храна, и да прекара цял ден в тоалетната, докато аз се смея отстрани победоносно.

Следва продължение...

Нова глава излиза всяка СРЯДА :) 

Очаквайте глава 8 на 30 март 2022!