Носеше калкана в голям черен найлонов чувал. Даде го на сервитьора и му поръча да го изчистят.
– Половината оставете във фризера. – Сервитьорът кимна и завлачи найлона.
– Не влачи торбата – ще я скъсаш!
– Тежка е – оправда се. Сервитьорът бе възрастен. – Този калкан е огромен.
Да, голям беше.
– Остави на мен!
Замъкна го в кухнята и остави рибата направо върху алпаката до мивката. Тялото беше студено и се хлъзгаше. Извика готвача. Поговориха.
– Съжалявам – оправда се възрастният келнер, когато риболовецът излезе. – Вече може би е време...
– Време е за една чорба! – намигна му весело и го потупа по рамото.
Морето беше бурно. Заведението, скътано под огромните скали на високия хълм, работеше и през зимата. Построено на завет между ниски виещи се дървета и храсти, то беше подпалвано няколко пъти – кога умишлено, кога от тлеещи въглени в пещта, в която печаха миди. По-нагоре бяха малките дървени къщички на рибарите.
– Пак е паднала къщата на Верен – съобщи келнерът, внимателно остави димяща ...